“Родопски хоризонти” – Васил Крумов

Попаднах на книгата случайно в Читанка и не съжалявам. Ако искате да последвате моя пример натиснете тук.

rodopski_horizonti

Книгата е очарователен очерк за живота в Родопите в началото на миналия век. Авторът е изявен учител, публицист, юрист и турист, родом от Пловдив. В разказите са събрани истории от негови скиталчества и преходи в полите на Родопите и в пограничните райони. Освен интересни маршрути за преходи, човек научава много за живота в планината тогава. Бита и нравите на християните и мохамеданите са описани от първо лице от човек живял с радостие и неволите им, докато е учителствал по тези места. Макар и между другото се засягат много болни въпроси за българите в тази част на страната – загубата на беломорието като място за зимна паша на добитъка, последиците от войните върху обикновените хора, нападенията на помаците над възстаналите българи,  а после принудителното покръстване на същите след възстановяването на България, изселването на част от хората към Турция. Има кратки препратки към войните и културния живот на Пловдив.

Основната тема в книгата си остава природата и моща и. Има много описания, въздействащи и приканващи да се тръгне по родопските пътеки в търсене на горски ягоди и мандри, скътани нейде в горските дебри. Четейки, човек усеща мириса на гората, чува шумоленето на дъжда и вдъхва кристалночистия въздух след обилен снеговалеж.

За мен планините имат различна енергия и внушават различни усещания, та в този ред на мисли – Родопа е като баба, топла и уютна, може да те приласкае и да те дари с вкусни лакомства, ако си бил послушен. Но ако се разгневи може доста да напакости или строго да те накаже за неразумието и проявеното неуважение.

Advertisements

“Забравените от небето” – Екатерина Томова

Заглавието ми попадна пред очите във фейсбук групата “Какво четеш”. Срещнах известни трудности да я намеря, но много от отзивчивите потребители на групата ми помогнаха и то по-няколко различни начина. Май за първи път попадам на книга от жанра документални разкази и ще съм щастлива, ако ми препоръчате и други такива.

zabravenite

Екатерина Томова в ролята си на сътрудник на списание “Родопи” е събрала колекция от разкази на столетници, живеещи из едноименната планина. В тази книга тя ни представя тези истории, използвайки автентичния диалект на местните хора. Въвежда ни в бита и вярванията на тези самобитни обитатели на планината. От тях вече е останал само далечен спомен, който все повече се размива от дистанцията на времето. Душевност и вярвяния, които са на път да изчезнат и да бъдат безвъзвратно загубени. Ценности, морал и отношение към живота, непознати за съвременните хора. Смъртта има централна роля във всяка от разказаните историите. Защо за едни живота свършва бързо и без време, а други са преживели много лета и сякаш са забравени на този земя. Награда или наказание е живота тук на Земята? Превръщаме ли се в звезди след смъртта и гледаме ли от небето нашите близки? А ще се прероди ли отново нашата душа за следващ живот и ново начало?

Създаването и издаването на книгата е съпътствано с много драматични обстоятелства, пряко повлияли на много хора. Николай Хайтов прави опит да си присвои правата върху книгата и да я издаде под свое име. Авторката се среща дори с Тодор Живков в борбата за труда си. В началото на книгата има обстоен предговор, разглеждащ цялата предистория и основните събития. Това само по себе си е ценно документално свидетелство за вече отминал период и порядки в обществото. В разказа има много достойни и смели хора, застанали зад правдата. За мое огромно съжаление има и доста подлост, коварство и безочие, облечено във власт.

Книгата ми хареса, докосна ме и ме накара да се змисля за много различни неща. Основно обаче мислите ми бяха насочени към смъртта. Езикът е впечатляващ, нашепващ за Родопите и тежкия живот на хората, живеещи там. Книгата е важно свидетелство за две отминали епохи и носи много дълбочина. Препоръчвам на всеки, който се вълнува от миналото под една или друга форма.

“Мъртвите са си мъртви, но духовете им не са се загубили и стига да може да си спомниш за тях, те ще дойдат.”

По книгата има направени няколко пиеси, които са пожънали огромен успех не само у нас но и извън границите на страната. В YouTube попаднах на видео със запис в изпълнение на Златина Тодева и макар да бях чела книгата скоро, го изслушах с удоволствие:

“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

“Стари хипари” – Михаил Вешим

В унисон със слънчевото време навън вече започнах да мечтая за идващото лято, синьото на морето и солта по кожата. Водена от това настроение реших да прочета разказите в “Стари хипари” на Михаил Вешим.

stari_hipari.jpg

Краткото резюме на задната корица обещава двайсет разказа, които връщат назад във времето и разказват спомени от отдавна заличени, магични места по нашето черноморие и не само там.  Късчета от миналото, морски, алкохолно опиянени и далечни като мираж в пустиня, спомен за отминалото, щастливо време на младостта и безгрижието.

Но освен сантименталните спомени за младостта в тези кратки разкази има и нещо друго – спомени за едно отминало време изпълнено със забрани, доброволни отряди, другарски съд, вносни стоки, доноси и двуличие. За мен този поглед към времето преди падането на режима е много интересен. Докоснах се до личната гледна точка и мисли на човек, който е преживял младостта си тогава с много ограничения  и забрани. Разбирам жаждата за свобода и липса на контрол, усещането за недосегаемост сред дивотията на морския бряг и къмпингите. Като контрапункт се замислих, че ние живеем във време, в което сме свободни – имаме неограничен достъп до информация, музика, възможност за задгранично пътуване и дори не разбираме какво имаме, не се възползваме разумно от възможностите си. Започвам да си мисля, че дори най-ценното нещо получено даром, без борба бързо губи стойността и блясъка си.

На пръв поглед леки, морски истории изпълнени с пачанга, доматена салата и лук, нарязан на кръгчета, но между поредното пийване се засягат доста болезнени теми от близкото минало – смяната на имената, затворените граници, нелегалната емиграция, безогледното застрояване на прекрасната ни страна. В подредбата на разказите има градация, израстване, замяна на младежкото вселие с по-сериозния и мрачен свят на възрастните. Носталгичен поглед към миналото, а то винаги е топло и уютно, защото тогава сме били млади, вярващи  и оптимисти.

Михаил Вешим разказва с хумор и лекота. Голяма част от разказите са еднотипни като структура и развитие на сюжета, но възприемам това като естествен ефект от времето, за което се разказва.

Книгата най-вероятно няма да допадне на всички и за това аз я препоръчвам на хората, които обичат морето и свободата, тези които ценят морския залез и ситния пясък повече от лукса на пет звездната хотелска стая и лъскавия ресторант.

“Убийството на художника” – Луиз Пени

“Убийството на художника” си купих от един супермаркет. Обикновено използвам книжарниците за покупка на нови четива, но като видя купчинка с книги дори и на нетипично място като хранителен магазин, просто не мога да устоя на изкушението да хвърля едно око. Понякога разхвърляни по рафтовете с крият съкровища.

ubijstwoto_na_hudojnika

Луиз Пени е канадски автор на криминални романи, неколкократна носителка на литературната награда “Агата Кристи” и на доста други престижни литературни отличия. “Убийството на художника” е първата книга от поредицата за “Главен инспектор Арман Гамаш”.

Главен инспектор Арман Гамаш е легенда в Квебек и отговаря за разследванията на заплетени убийства. Когато в малкото селце Трите бора пенсионираната учителка Джейн Нийл е намерена мъртва Гамаш и екипът му са изпратени да установят дали това е предумишлено убийство или нещастен случей по време на лов. Иделичната атмосфера в селцето крие тайни и под привидно добронамереното отношение на местните се крият конфликти прикрити с години.

Това е криминална история в духа на Агата Кристи и любимия ми детектив Еркюл Поаро. Точно такова четиво търся от няколко месеца насам. Няма потресаващо кървави сцени и пре много обрати, но въпреки това разследването задържа интереса ми. В дълбочина се разглежда връзката между отделните герои и мислите им. Освен възможност за извършване на престъплението се търси и убедителен мотив.

Атмосферата в селцето примамва с топлината в застудяващото време, а местните хора са колекция от странни образи несъвместими един с друг на пръв поглед, но макар чепати са успели да изградят приятелски кръг и да се напаснат. Уютна, домашна атмосфера край камината с чаша вино в едната ръка и топла кифличка в другата. На малката общност и е трудно да повярва, че някой от тях е убиец и би посегнал на съседите си.

Основен акцент в книгата са отношенията в екипа на инспектор Гамаш – на фона на сработените и подкрепящи се колеги, рязко се очертава младата стажантка Ивет Никол. Тя е единак, напориста и самовлюбена, но категорично не се вписва в колектива. Тя слуша, но не чува, гледа, но не вижда, мисълта и остава на повърхността, концентрирана единствено във видимото, материалното. Гамаш прави няколко опита да помогне на младия агент да смени фокуса и да придобие дълбочина. Хареса ми вслушването не само в думите на хората, с които комисарят разговаря, но и на мълчанията, на недоизказаните и премълчани неща. Цяло изкуство е да можеш да чуваш премълчаното и да виждаш отвъд фасадата, която се демонстрира. В днешно време със забързаното ежеднвие и наличието на мобилните технологии умението да си добър събеседник губи важността си. Аз се насладих на разказаната история като разговор с умел събеседник, умеещ да говори, но и да замълчи.

Проявявала съм периодичен интерес към Канада, но никога не съм се задълбочвала в подробностите за страната. Винаги съм приемала канадците като много дружелюбни и дори болезнено любезни хора. Приемах, че топлината в отношенията се дължи на суровия климат на страната. Останах доста учудена от описаното крайно противопоставяне между англо и френско говорящи и цялото разделение в обществото в следствие от това.

Езикът на Луиз Пени е описателен, стегнат и много приятен за четене. Още в началото имах предположения за убиеца и развитието на историята, които в последствие се оказаха верни. Но понеже тази история освен криминална нишка има доста други достойнства, то аз и се насладих и определено я препоръчвам. Книгата е част от поредица и при първа възможност ще потърся за прочит следващата книга в поредицата.

 

“Убиец назаем” – Лора Лазар

Поредната увлекателна криминална история с политически привкус от Лора Лазар.

ubiec_na_zaem

Млада жена е простреляна на изхода на хранителен магазин. Събужда се в болницата и открива, че самоличността и е сменена с тази на депутатската съпруга Каракорова. Ива няма време и трябва бързо да открие кой и погажда тези номера. В същото време ваканцията на комисар Донов е прекъсната, за да поеме разследването с простреляната депутатска съпруга. Всичко тръгва наопаки, а дори колегата му вече не е на линия да го подкрепи. Радослав Ангелов е повишен и вече работи в София. На път към провинцията депутат Каракоров попада в капан с младо момиче, а компрометиращите снимки ту се появяват, ту изчезват.  Мистериозна жена с прякор Вълчицата ръководи подъл план целящ убийството на виден политик. Каква е ролята на Ива и депутатското семейство и какво се крие зад всички тези странни съвпадения ще разберете след прочитането на “Убиец назаем”.

Отново динамична история, изпълнена с резки обрати в компанията на Мишената. Политическите интриги и задкулисни машинации заемат голяма част от сюжета. Актуална и достоверно звучаща с интересни герои и доза хумор. Препоръчвам на почитателите на криминалните истории.

Това е поредната книга от авторката, която чета и мисля е време да сменя малко и да се разнообразя, за да се презаредя за следващите истории.