“ЛАМЯ ЕООД – Освобождение” – Марин Трошанов

На пазара е вече втора част от трилогията на Марин Трошанов “ЛАМЯ ЕООД”, а аз я прочетох на един дъх. За да си припомните началото на историята натиснете тук.

lamya2

След срещата с душеяда и смъртта на леля Станка, живота на Станимир е изхвърлен в коша за боклук. Той трябва да започне да събира остатъците от съществуването си и да си даде равносметка дали иска да продължи да пилее дните си в търсене на отдавна изгубената Мая. Лина и любовта са на една крачка и съвсем малко е нужно, за да започне нормален или поне привидно нормален живот. И докато разсъждава над миналото си Станимир се сблъсква със страшни създания, обитаващи дълбините на изоставени минни галерии, освобождава силата, затворена в кукерската маска и се сблъсква със страховит ифрит. Дали ще има смелост да продължи да търси Мая или ще се откаже в името на нормален живот?

Динамична, увлекателна и отново пълна с красиви илюстрации книга. Историята има няколко сюжетни нишки, които се допълват. Опознах Миро и Лина в дълбочина и те ми ставанаха още по-симпатични и близки. В безизходният им, мрачен свят все пак има място за любов.

Книгата свърши в много ключов момент и нямам търпение за трета част, която се очаква през 2018, за да разбера развръзката.

“1984” – Джордж Оруел

Параноична, сива, мрачна и лишена от всякакви емоции, освен страх така накратко мога да опиша “1984” от Джордж Оруел.

1984

Книгата е написана през 1948, и издадена през 1949 като в нея се разказва за далечната 1984 година в бъдещето. (От наша гледна точка 1984 е отново далечна, но вече в миналото.) Антиутопия, която описва и се противопоставя на тоталитаризма.

Светът е разделен на три огромни и вечно воюващи помежду си страни – Океания, Изтазия и Евразия. Уинстън Смит живее в Океания и опознавайки него и живота му се запознаваме с организацията на самата държава. Начело на партията стои Големият брат – непогрешим и всемогъщ, лицето от плакатите, гласът от екрана, олицетворението на партията. Не се знае кога е роден, нито дали някога ще умре. След Големия брат идва Партядрото, в което членуват 2% от населението на страната или близо шест милиона души. А след Партядрото идва Партпериферията. Всички останали безмълвни маси са проли. Принадлежността към всяка от групите не е наследствена и може да се промени. На 16 години се полага изпит и всеки може да бъде приет в партията. В домовете на всички партийни членове има телекрани, използвани за наблюдение и контрол над членовете на партията. Всеки дебне и докладва всички останали, децата са настроени срещу родителите си. Няма близост между хората, семейството е разрушено като градивна еденица на обществото. Близостта и секса са забранени и се практикуват само когато трябва да се родят деца. Всеки се прикрива и живее в страх, всеки ден може да е последен. Ако партията се усъмни в престъпмисъл, то провинилият се ще бъде отведен и изтезаван докато не си признае всичко. Водят се непрестанни войни, с постоянно променящ се съюзник. Войните са безмислени и безрезултатни, но така държат масите в страх и подчинение. Умишлено опростяване на езика, за да се избегне възможността за възникване на престъпмисли.

Уинстън работи в Министерството на Истината, където всеки ден пренаписва стари статии от весници така, че миналото винаги да отговаря на настоящия момент. Големият брат е винаги прав и никакви противоречия не бива да съществуват. Уинстън се терзае всекидневно от несъответствията, на които се натъква и в главата му постоянно се въртят престъпмисли. Той започва да води дневник и се запознава с други подобни на него. Единствената надежда за промяна е в осъзнаването на пролите на място където предателството е мярка за поведение.

Плашеща и отблъскваща действителност, в която не бих искала да попадам. Но още по-притеснителното е, че някои от главните идеи описани в “1984” могат да се забележат и в днешното общество макар и доста добре прикрити. Разводняването на информацията и разпространението на фалшиви новини, прикрита цензура, опростяване на езика и идеите. Подмяна на ценностите и уважението в семейството. Насаждане на страх за контрол на обикновения човек и подклаждане на военни конфликти за манипулиране на поведението на хората и набавяне на блага. Една част от хората са привилегировани за сметка на останлите. Книгата си заслужава да бъде внимателно прочетена и препрочетена.

Мрачна и плашеща реалност описана в “1984” трудно може да се пресъздаде изцяло в неколко реда и за това ще си позволя да добавя няколко цитата:

“Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш, че държиш на него, да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че партията е пазител на демокрацията; да забравиш всичко, което трябва да се забрави, а после пак да го възстановиш в паметта си, когато е необходимо, за да го забравиш отново след това — и най-вече да прилагаш същия процес към самия процес. Това беше върховната вещина: съзнателно да налагаш безсъзнателното и да не съзнаваш извършената от теб хипноза. Дори за да се разбере понятието двумисъл, трябваше да се приложи двумисъл.”

“Не беше желателно пролите да проявяват силни политически пристрастия. От тях изискваха само примитивен патриотизъм, на който да могат да разчитат при нужда, за да ги накарат да приемат по-дълги работни дни или по-малки дажби. И даже когато недоволстваха, както се случваше понякога, недоволството им не водеше до никъде, тъй като без обединяваща идея те можеха да го насочат само срещу дребни, конкретни несправедливости. Големите злини убягваха от вниманието им.”

“Хрумна му, че най-характерното за съвременния живот са не неговата жестокост и несигурност, а просто безперспективността, мизерията и безразличието.”

“Дори имената на четирите министерства, чрез които ни управляват, са пример за дебелоочие в преднамереното изопачаване на фактите. Министерството на мира се занимава с войната, Министерството на истината — с лъжата, Министерството на любовта — с изтезанията и Министерството на благата — с нищетата. Тези противоречия не са случайни, нито пък са плод на обикновено лицемерие: те са преднамерено упражнение в двумисъл. Защото само чрез съгласуване на противоречията властта може да бъде запазена за неопределено дълго време. По никакъв друг начин не би могъл да се разчупи извечният цикъл. За да бъде равенството между хората окончателно предотвратено — за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят завинаги мястото си, — преобладаващото състояние на ума трябва да бъде контролираното безумие.”

“Убийствена жега” – Ричард Касъл

От време на време с носталгия и тъга се сещам за сериала “Касъл”. И понеже съм изгледала всички серии от всички сезони, то единственото, което ми остава да направя е да прочета книгите за Ники Хийт. Ревюто за първата книга може да намерите тук. “Убийствена жега” е втората книга в поредицата.

castle

Авторката на най-мразената, клюкарска колонка в Ню Йорк е убита. Ники Хийт поема случая, а напористия журналис Руук отново се изпречва на пътя и. Той пише статия за убитата и последната седмица е бил неотлъчно до нея, което го прави полезен за разследването. Макар и против волята си Ники го включва в разследването, което ги изправя срещу различни заподозрени и улики. Сблъскват се с бляскавия и илюзорно примамлив свят на богатите и известните, прикритите им тайни, отхвърлени деца, проститутки, наркотици и друго неподозирано убийство. Разследването се усложнява и някой се опитва да ги отстрани от пътя си. А искрите, които все още прехвърчат между тях допълнително налектрезират и усложняват нещата. Но както може да се очаква развръзката е щастлива и неочаквана.

Аз съм почитател на героите и за мен книгата е пореден епизод от сериала, но през погледа на Ники. Мога да обобщя, че е приятно написано, увлекателно криминале, което се чете бързо и доставя удоволствие за почитателите на жанра и сериала. Аз изкарах цял дъждовен ден с книга в ръка и определено си починах от натоварената работна седмица на страниците и.

 

“Космос” – Карл Сейгън

Задавали ли сте си въпроса как е започнало всичко? Как се е случил Големият взрив? Как са възникнали хилядите звезди и планети в нашата Вселена? Как е възникнал животът на Земята? А дали има извънземни? Какъв е шансът да се срещнем с тях? Ако поне един от горните въпроси някога е минавал през главата ви, то аз ви препоръчвам веднага да си намерите и прочетете “Космос” от Карл Сейгън.

cosmos

В книгата Карл Сейгън прави подробен и пространен анализ на развитието на науката и интереса към звездите от древността до днес. Еволюцията на човека, неговите научни и технически достижения, пътешествията му по Земята и извън нея посредством различните космически мисии. Сейгън систематизирано описва взирането на човека в звездното небе, мечтите и надеждите му, размислите и малките стъпки, които е правил в опита да опознае света, който го заобикаля. Подробно ни запознава с велики мислители като Демокрит, Хипатия, Леонардо, Кеплер, Нютон, Хюйгенс, Шамполион, Айнщайн, Хюмасън и Хъбъл. Колко далеч може да стигне човек, когато е стъпил на раменете на титани.

И макар да говори за сложни и абстрактни идеи Сейгън го прави по толкова простичък и увлекателен начин, че човек, макар и незапознат с материята, разбира всичко. Разказът успява да пробуди желание за развитие и задълбочени размисли. Човек осъзнава, колко малък и незначителен е на фона на огромната вселена. Колко много милиарди години са били нужни, за да достигнем до сегашните си възможности на умерено развита технологична цивилизация и колко лесно всичко това може да бъре разрушено и безвъзвратно загубено, ако не сме достатъчно внимателни. Основният акцент е да продължим да развиваме науката и следвайки разума да успеем да осъществим пътуване до далечни и непознати планети в и отвъд границите на нашата галактика. Един човешки живот може би няма да е достатъчен, но ако всички ние обединим сили и погледнем в една посока ще успеем да постигнем чудеса и да изумим дори себе си.

Книгата е създадена по 13 сериен телевизионен сериал, за който до скоро дори не бях чувала, но сега с удоволствие бих изгледала дори и темите да се повтарят дословно. И освен това всяка глава започва с цитатати от различни автори. Самите цитати съдържат дълбочина и вдъхновяват.

“Великото наследство, което ни оставя Аристарх, е следното: нито ние, нито нашата планета се радваме на привилегировано положение в природата. Оттогава насам това прозрение е прилагано с голям успех (и неизменно е било посрещано с противопоставяне) както нагоре — към звездите — така и настрани, към множество подразделения на човешкия род. То е отговорно за значителния напредък в астрономията, физиката, биологията, етнологията, икономиката и политиката.”

“И ако можем да постигнем интеграцията на Земята, без да изличим културните различия и без да се самоунищожим, тогава вече ще сме постигнали нещо много голямо.”

“Доста” – Мона Чобан

В последно време донякъде съзнателно, а донякъде и на късмет попадам на книги, описващи завръщането към корена и търсенето на смисъла на живота. Поредна такава е книгата на Мона Чобан.

dosta

Катерина е българка, живееща в Париж от доста години, младостта и най-хубавите и години са прекарани там. Но нещо не и достига, липсва и близост и споделеност в отношенията с мъжа и. Хем се обичат и са заедно, хем не съвсем – има невидима стена, която ги разделя и ги кара да гледат в различни посоки. Катерина решава да купи къща в село Буйново и да я възстанови, с идея там да се оттеглят след пенсионирането си и тя да стане техен пристан между дългите пътувания с кемпер из Гърция и Европа. Местните хора посрещат с недоверие новодошлата, но бързо се приобщават, след като виждат искрената и привързаност към къщата. И както повечето истории за стари къщи и в тази се крие отдавна забравена тайна, чието време за разбулване е дошло. Ножа от полицата над камината кара улавия Пабоб да крещи и да вика отчаяно Доста. Коя е Доста и каква съдба я е сполетяла? Защо след толкова години името и все още измъчва наследниците и и буди страховете им? Какво проклятие дебне там? Местните заедно с новодомците изпълняват дадена отдавна дума и развалят вековна клетва. А междувременно успяват да намерят път към себе си и да сбъднат собствените си желания, преборвайки страховете си.

Мона Чобан е псевдоним на българската писателка Цанка Цанкова. Тя живее от дълги години в Париж, но въпреки това звученето в книгата и е типично българско. Историята е разказана стегнато, без ненужни и отегчителни описания. Интересни са описаните герои – такива хора може да се срещнат в почти всяко българско село. А историята от миналото е пряка връзка със старите ни фолклорни вярвания.

Има топлина и уют, спокойствие и хармония. Човек, четейки неусетно си прави равносметка кое е важно в живота му и как би исакл да го изживее. Женските образи са ярки и запомнящи се. Не, че в историята няма мъже, но те сякаш са на заден план и играят поддържаща роля. Основно се акцентира върху женската душа, терзанията и силата и, нуждата от любов и жертвите, които се правят в името на любовта, неизказаните тайните и страховте им. Катерина, Вела, Дона и Стана се много различни и като характери, и като живот, но това не им пречи да намерят приятелство и подкрепа една в друга.

dosta2

Скоро видях, че по книжарниците са пуснали нов тираж на книгата с различна корица. Аз предпочитам първия вариант на корицата и имах късмет да намеря една останала бройка, но нека корицата не ви спира да прочетете тази приятна история.

“Тъй стоя Катерина цяла нощ пред камината.Отдолу, през прозореца си я гледаше Вела и й бе мъка и жал.Но знаеше старата, че за любовта всеки сам се ражда и сам узрява. Че няма кой да те научи как се обича ни себе си, ни другите. Че тоя път една жена, ако не го извърви сама към себе си, нама да срещне и другия.”

Още за книгата може да прочетете тук.

“Степният вълк” – Херман Хесе

За едно книжно събитие се захванах да прочета “Степният вълк” на Херман Хесе.

stepniq_valk

В книгата се описва живота или по скоро опита за бягство от живота на Хари Халер. Петдесет годишен особняк, избрал изгнаничеството и самотното съществуване пред бюргерския начин на живот. Хари вярва, че част от личността му е степен вълк и именно тя му пречи да живее в общоприетите норми. Съзнателно прави избор да се изолира от околния свят и да бъде в ролята на отегчен, страничен наблюдател. Обикаля пустите нощни улици и самотните кръчми, разсъждавайки за самотата, живота на бюргерите, изкуството и неговите проявления, възможността да сложи край на живота си и да се отърве от мъчението. И точно, когато е събрал достатъчно смелост, за да използва бръснача, среща Хермине. Младото момиче му въздейства по особен начин, тя знае и разбира най-съкровените му помисли, успява да го подчини на желанията си и да го въвлече в нейния свят. Хари се озовава на местата, които много е презирал и избягвал преди, шеметно носейки се под звуците на фокстрота. Открива удоволствието на това да се изгубиш в тълпата и личността ти да се размие сред множеството. Успява да намери рецептата за истинското щастие, макар и краткотрайно. Впуска се в едно изживяване само за умопомрачени.

Наситен с подробности и описания стил. Дълбоки философски размисли за самотата, самоубийството, смисъла на живота, отношението към изкуството. Херман Хесе е направил много задълбочен и обстоен анализ на светоусещането на един застаряващ мъж. Книгата е многопластова и съм убедена, че при втори прочит ще открия още много пропуснати нишки. Преди години четох “Сидхарта” и дълго време бях очарован от нея, обзело ме беше спокойствие и лекота, които помня и до днес. Тази книга доста ме натовари, провокира мрачни мисли и на моменти усещане за безизходица. Ако я четях в друг момент, а не след дълга и студена зима, може би щях да имам друго отношение. Препоръчвам за всички, които не се плашат от задълбочени размисли.

“От друга страна, на всички самубиийци е позната борбата срещу изкушението да прекъсненш сам нишката на живота. Всеки знае в някое кътче на своята суша достатъчно добре, че самоубийството е изход, но подъл и незаконен, че всъщност по-благородно и по-красиво е да оставиш да бъдеш победен и повален от самия живот, отколкото от собствената си ръка.”

“Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.”

“Боже, защо Господ лъже?” – Нидал Алгафари

Прочетох книгата след горещи приятелски препоръки. В последствие разбрах, че това е първа част, а има и втора такава, в която историята продължава. Та това ревю ще е малко незавършено.

bozhe-zashto-gospod-lyzhe

Двамата полубратя, Богомил и Божидар, разделени по волята на съдбата, се намират след дълги години без да знаят каква връзка имат помежду си. Богомил е майстор-зограф, изрисувал чудотворната икона пред която всеки ден коленичи и се самобичува монахът Козма, загърбил светското си име Божидар. Майсторът на смъртния си одър разкрива душата си пред монаха, но не в търсене на прошка. Богомил разказва за огромната си любов към Цвета и как страстта му към нея е докарала чума на цялото село. Покрай основната история за Козма и Богомил в сюжета са вплетени много други кратки разкази разкриващи порядките и нравите по онова време в предосвобожденска България.

Сюжетът е наситен с много любови, раздели, изневери, предателства и жертви. Разказаната история съдържа динамика и множество вълнуващи обрати. Задържа интереса и провокира любопитството. Има прекалено много нахвърляни идеи, които остават недоразвити, а имат потенциал да станат пълнокръвни истории. И въпреки, че има много различни истории повечето са представени като клишета – педерастия сред монаси, посегателство над деца, плътски страсти, блудници и копелета, парясани невести, осъждането на ересите и нестинарството, краденето на момите, важността на девствеността, домашното насилие над жените, хайдуците, жестокостта на хората. Основно се акцентира на плътските щения, а българинът и бита му са представени тенденциозно и пошло. Липсва дълбочина на героите, те са еднопластови и почти не търпят развитие в тази част от разказа. В използвания език се съдържат доста архаични думи, но са повече като кръпки към опростения и съвременен словоред.

Голяма част от книгата, както самото заглавие загатва, са размишления и теологически спорове представени посредством героите. Опитът на автора да представи противопоставянето на божиите слова срещу неправилното и осъдително тълкуване, което се прави от хората уж в името божие заслужава похвала. Защитава се любовта и правото на всеки да обича и да бъде приет такъв какъвто е. Споделям тези виждания и до голяма степен съм съгласна с представените доказателства, но останах с усещането, че се търси излишно скандализиране, вместо защита на правотата. На много места се цитира Библията и различни жития на светци, но въпреки тези цитати теологическите спорове звучат неубедително. През цялото време правех паралел с подобни откъси в “Името на розата”, но ако там бях очарован тук по скоро бях отегчена.

Книгата е имала потенциал да се превърне в сериозно четиво, но за съжаление е останала на ниво на сапунен сериал от време оно. И макар, че имам доста забележки и резерви, най-вероятно ще прочета и втора част, без очаквания просто от любопитство.