“Цветовете на света” – Адриана Обретенова (Flipflop Nonstop)

На Flipflop Nonstop попаднах в групите за пътешествия във Фейсбук. Аз освен всичко друго много обичам да пътувам по света и у нас. Та зад екзотичният ник стои Адриана Обретенова. Тя е пътешественик по призвание и душа, а сега в тези странни за всички ни времена се е заела да опише най-интересното от години на пътувания по целия свят и да събере всичко в книга. Искрено се надявам да не е само една.

Автентичен разказ за местата, на които тя е била от първо лице без маска и грим. Изключително откровено и завладяващо преживяване, подплатено с доста снимки и фактология от местния живот, бит и култура. Тръгваме с Ади за Норвегия и по точно Свалбард, където половината година е ослепителен ден, но другата половина е непрогледна нощ. Четири години в смразяващи условия за живот, заобиколена от бели мечки и безкрайна ледена шир.

След ледената Норвегия се прехвърляме на круизните кораби, околосветските пътешествия и нечовешкия труд, който е отреден за обслужващият персонал, но и възможността да се обиколи целия свят и да ти плащат за това.

Третата дестинация, на която Ади е подбрала да заведе читателя е Индия – шумна, многоцветна, мръсна, колоритна и още хиляди неща. Авторката се осмелява да предприеме това пътуване сам сама и да се докосне не само до туристическите дестинации, но и до същността на индиците в техния ежедневен живот, предопределен още преди раждането им от кастата, на която принадлежат. Виждаме един различен свят, непозната култура, но трябва да запомним, че не всички индиици са добри.

Последната част ни прехвърля в Индонезия на островите Ява и Бали. Ще съпреживеем изкачването на вулкан, посрещането на изгрева там и посещението до няколко водопада и рифа.

Най-впечатляващото в книгата не са екзотичните дестинации, а пълната откровеност на авторката. Тя не се страхува да нарече нещата с истинските им имена и ни предоставя вълнуващи приключения в един свят, който е изчезнал или вече е безвъзвратно променен за последните 20 години. Искрена и убедителна история, състояща се от красиви, страшни, вълнуващи, опасни, вдъхновяващи, необичайни и неочаквани пътувания. Възхищащвам се на смелостта и куража да последва мечтите си и да ги превърне в реалност. И макар книгата да е самиздат, то качеството, и оформлението е на много доборо ниво. Препоръчвам ви да я прочетете, ако обичате приключения, нещата от света край нас, както и любопитството да видите личният поглед на една фурия.

P.S. Имам страхотен автограф изненада от авторката, който много ме зарадва и усмихна.

“Песента на хляба” – Робин Слоун

Първата прочетена книга от комплекта с книги изненади, за които ви разказах в този пост.

Лоис Клари се мести в Сан Франциско и започва работа във високотехнологична компания за роботизирани ръце. Животът и е супер напрегнат и самотен, изпълнен с много работа и почти нищо друго. Един ден тя получава неочакван подарък от братята, които и доставят пикантна супа и квасен хляб за вечеря. Те и завещават стартер или казано по просто делва с квас, за който Луис трябва да се грижи всеки ден – да го храни и да му пуска древната, тъжна музика на маазгите. И животът на младата жена започва стремглаво да се променя хляб след хляб. Тя ще постигне неочаквани успехи, но и ще се сблъска със странни за решаване и почти немислими проблеми. Ще стане част от авангардно кулинарно общество и може би при цялото това търсене ще намери любовта без дори да е осъзнала липста на такава в живота си.

Това е втората книга, която чета от Робърт Слоун. Първата е “Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” и повече за нея може да прочетете тук. И тук, както и в първата книга, се засягат две интересни за мен теми – технологиите и направата на хляб. Това ме прави много пристрастна в описанието и май това си личи :). И макар технологиите да са само фон в тази история, то все пак е интригуващо да се проследят проблемите на роботизираните ръце и приложенията, за които използват. Харесвам подробните описания, малкото действие, но все пак изпълненото с обрати повествование. Изключително добре разбирам Лоис и начина, по който се чуства докато открива света на хляба. Не е типичната романтична история, но всъщност има много любов, и приятелство и топлина.

От малка обичам хляб и питите, които баба прави и за щастие успях да понауча това онова. Прилагам няколко снимки за доказателство. Разбирам усещането на Лоис докато месеше за първи път и всичко се обърка, както и вълнението докато чакаш пред печката, за да видиш крайният резултат, опиянен от уханието и предвкусващ удоволствието от хрупкавата коричка.

Преди време бях чела съвет към хората, занимаващи се с компютри и абстрактни идеи, които нямат физическо измерение, да се ориентират към хоби, в което да създават нещо с ръце. И макар от моята работа да има конкретен физически резултат – процесор или видеокарта, аз съм ангажирана с поведенческата част от създаването му и не ставам свидетел на фотолитографското отпечатване на всеки транзистор. Отплеснах се, тук сме, за да си говорим за книги. Та едно от хобитата (а аз имам много такива) ми е да приготвям различни печива и мога да потвърдя, че е много хубаво в дома ти да замирише на прясно изпечен хляб, макар той да е приготвен с обикновена мая, а не с мистичен квас. Има някаква магия – уж се използват едни и същи продукти и стандартни пропорции, но резултатът се различава, в зависимост от готвача. Да създаваш нещо с ръцете си и после да можеш да вкучиш резултата е много удовлетворяващо преживяване.

Та ако и вие като мен харесвате или технологии, или хляба, или пък приключенията и непретенциозните, но добри истории може да прочетете “Песента на хляба” и вярвам, че тя ще ви донесе истинско удоволствие.

“Пожелай ми слънчогледи” – Софи Кинсела

Все си обещавам, че няма да си губя времето с такъв тип литература, но истината е, че често в претовареното ежедневие имам нужда от нещо леко и разтоварващо, с което да разпусна на чаша вино или преди да заспя. И в такива моменти проверявам какво още не съм прочела от Софи Кинсела и този път открих поредната лека и приятна история.

Лекси, по прякор Зъбатка, е вързана за пореден път от гаджето си със звучния прякор Смотаняка Дейв. И без повече информация веднага ще ви стане ясно, че нещата в живота на Лекси никак не са розови и има какво да се желае. За капак след тази злополучна вечер тя се буди в болница. Но за нейна голяма изненада дори не може да познае перфектното момиче, което я гледа от огледалото с идеални зъби, изкусителен тен, стройна фигура и маркови дрехи. За голям ужас на обърканата Лекси, тя не си спомня последните 3 години от живота си. Оказва се, че вече е омъжена за също толкова перфектен съпруг и се е издигнала от проста продавачка до голям шеф, получавайки мечтаната кариера. Само че тя не си спомня как изобщо се е случило всичко това и всички отчаяни опити да си припомни не водят до никъде. Тя ще премине през доста перипети в опит да възстанови изминалите години и да разбере наистина ли вече живее в мечтите си или е продала душата си за лъскав външен вид.

Ако сте почитатели на чиклита сигурно Софи Кинсела и нейните героини вече са ви добре познати от книгите и филмите, та няма нужда аз да ви рекламирам духовития и стил и свежото чуство за хумор. Но ако тепърва откривате този жанр, то тази книга е добър старт. Има тъжни и сериозни моменти, има любов, открития, приятелство и доста проблеми за решаване. Забавна, свежа и неангажираща, с няколко неочаквани обрата и гарантирания почти щастлив край.

“Съдбовният медальон” – Дороти Бренър-Франсис

Понякога с умиление си спомням как често ходех в кварталната библиотека като малка. Разхождах се между рафтовете с книги и четях резюметата на задните им корици без да имам дори бегла представа дали историята ще ми хареса или не. Можех да прекарам часове в това занимание. Понякога откривах съкровища, а понякога оставах разочарована, но самият процес на търсене и откриване ми доставяше огромно удоволствие. Дори понякога ми харесваше повече от самото четене. Ще се зачудите защо ви разказвам всичко това и то по време, в което цялата страна е блокирана. Онзи ден разглеждах новите книги в Читанка и се почуствах пак като сред рафтовете в библиотеката. Избрах си книга, за която не знаех абсолютно нищо, но ми хареса заглавието и краткото резюме.

Марго Ландън обещава на умиращата си майка да отиде в имението на дядо си и да му покаже медальона от миналото. Майка и си е тръгнала много млада и е прекъснала връзката с рода си. Сега Марго трябва да се запознае с роднините си и да разкрие мистерията в имението. Сглобяването на парчетата от пъзела може да крият опасности за младата жена, но опита и да опознае близките си и да открие любовта си заслужава риска.

Очаквах заплетене мистерия и любовен роман обединени в едно. За съжаление не получих нито едното, нито другото. Мистерията звучеше доста наивно и скалъпено. А любовната история беше трудна за откриване и скучна. За щастие книгата не е много дълга и бързо се чте. Авторката има приятен, но с нищо не впечатляващ стил и повествованието върви леко. Не съжалявам, че рискувах, но следващия път по-внимателно ще избирам от рафтовете на библиотеката. Има толкова съкровища, които чакт да бъдат открити и прочетени.

Среща изненада с няколко книги :)

Преди няколко седмици попаднах следната страница във Фейсбук https://www.facebook.com/thriftshopbooks/. Там предлагат да ви изпратят 5 нови книги за 20 лв. Обичам изненадите и решх да рискувам. В снимките надолу ще видите какво получих. 🙂

Изненадата определено бе приятна и вече започнах да чета една от книгите от кутията. Това може да стане страхотен подарък изненада за Коледа за всеки книголюбител. А при вас какво се падна в кутията с изненади?

“Влюбих се” – Кирил Божилов

Попаднах случайно на книгата сред новите предложения в Читанка. Привлече ме анотацията и годината на издаване 1987. Реших да надникна, за да видя как са се влюбвали младежите от онова време, което за мен е блед спомен. Какви са били сърдечните им терзания и как са ги изразявали.

Книгата се състои от 11 разказа. В повечето истории се разказва от името на девойките. Има искрено приятелство, но и предателство, прояви на смелост, но и доста низки постъпки. Доста млади са повечето герои – 5-9 клас. Основната тема са първите трепети и влюбването по детски чисто и невинно. Озовавам се на непозанто място с неизвестни за мен правила и жаргон. Много младежки, шумни игри до тъмно вечер през летните ваканции, пиене на кока кола и посещение на кино и на сладкарница, вълнението да разделиш тежестта на чантата с хляб със скъп приятел, запознанствата от летните лагери и писането на писма, да чакаш домашния телефон да звънне.

Някои от разказите ме трогнаха и разчустваха, други ме погнусиха и разочароваха. Част от мислите и постъпките на главните герои ми бяха много мили и близки, но повечето ми бяха чужди и непонятни. От всяка страница лъха странна дефиниция за добро и лошо, правилно и неправилно. Доста неприятно се изненадах от постъпките на част от участниците в историите, тънките сметки, фалшивия морал, назидателния тон и осъждането на различните и по-точно на разведените. Осъзнавам, че съм много далеч от света, в който момиче е заклеймено и отбягвано само заради разведената си майка, че при избора на момче се смята кои са родителите му и какво ще получи той в наследство. Не мога да си обясня нуждата да се криеш от родителите си и да не смееш да признаеш, че си отишъл със съседчето на кино. Да прекъснеш приятелство понеже си третиран като затворник от собствените си родители. Да предаваш приятелка най-безсрамно и пред очите и да се опитваш да откраднеш важен за нея човек. Тези истории са от друг свят, който ми е чужд и неразбираем. Предполагам, че те са част от човешката природа и ги има винаги край нас, но тук са доста концентрирани покрай естеството на книгата. Докато четях постоянно се чуствах поучавана, сякаш основната идея на всеки разказ е да внуши какво е правилно и приемливо като поведение за младите девойки и как трябва да се отнасят към различните момчета, да бъдат верни, искрени, покорни, добри домакини и съпруги, но внимателно да подбират младежите, с които се срещат като избягват мерзавците и мърльовците.

Много ми беше интересен използваният жаргон в книгата и различните нарицателни. Имената на главните герои и нещата, с които са се забавлявали младежите по онова време. Уважението на по-малките дечица към какичките и батковците. Книгата е като препратка към миналото, част от което е безвъзвратно изчезнало и живее само в спомените на нашите родители. Погледнах на това време през друг поглед и това е ценното на тази книга.

“Приказка за Долната Земя” – Ирена Първанова

Открих тази книга благодарение на ревюто в “Първи впечатления от последно прочетеното”. И вие може да го прочетете от линка https://zonkobg.blogspot.com/2020/10/blog-post_26.html.

Тринайсетгодишният Алекс, геймър и самотник в ежедневието си, се озовава непланирано при баба си Светла за цялата лятна ваканция в най-затънтеното място на света – село Вратня. Там той откриваприятели в лицето на две русокосите, почти неразличими една от друга близначки Димана и Огняна. Заедно се заемат да открият причните за странностите, които се случват из селото и които уж никой друг не забелязва. Магичното и реалното се преплитат в очарователна история за битката между мрака и светлината, която се води от стотици години. Историята освен изпълнена с много приключения изобилства от интересни персонажи – Борил и братовчедите му, самовлюбеният Желан и трите баби – Ясна, Весна и Красна. Ако последвате Алекс, Ана и Яна ще разберете защо не трябва да ходите в Пеещите лесове и какво се случва с отражението щом човек погледне в Огледалното езеро.

Темата за Долната земя е доста популярна в последните години в българския фентъзи жанр и аз имах определни резерви за сюжета, но книгата ги разби на пух и прах. Многократно надмина дори най-смелите ми очаквания за оригинална, свежа и добре разказана история. Препратките към някои популярни приказки много приятно ме изненада, с начина си на изпълнение деликатно и на място. Историята буквално те засмуква и става трудно човек да се откъсне от нея, нетърпелив да открие всяка следваща следа и завръзка. Имаше от всичко по много – обрати, борба, предизвикателства, приятелства, изненади, геройски рани и наказания. Доста пъти останах приятно изненадана, а това все по-рядко ми се случва на страниците на книгите в последно време.

Използваният език е другото нещо, което силно впечатлява от първата страница до самия край. Жив, звънък, одухотворен и сладкодумен, увлича с всяка следваща дума. А това личи дори от имената на главните герои и техните съселяни, които са толкова добре подбрани и дават ясно да се разбере, че всеки дребен детаил е много внимателно обмислен. Аз възприех атмосферата като жинерадостна, макар и на моменти страшна. Една ваканция, в която Алекс открива светаи себе си като част от него без постоянно да е вторачен в екрана на конзолата си. Книгата е изпъстрена с много весели и приятни илюстрации, които допълнително обогатяват преживяванията на четящия. А част от историята е представена в стихотворна форма, което извика усмивка на доволство.

Четях доста бързо, нетърпелива да стигна края, но на едно място забелязах разместване на имената на Ана и Яна. А вие забелязахте ли го?

Вярвам, че всеки прочел я, ще я оцени по достойнство. Препоръчвам я на всички малки и пораснали деца, които търсят приказни приключения и нови приятели. Надявам се, че тепърва ще се наслаждаваме на таланта на Ирена Първанова макар вече да ми е трудно да си представя как ще надмине тази история.

Рожден ден :)

Днес за мен е празник 🙂 Моята страничка неусетно навърши 7 години и вече е събрала доста спомени за книги. През годините ми е било много приятно да приготвям всяко ревю, не само защото ще остане спомен за мен, а и защото има шанс да намеря нови приятели сред вас!

За да отбележа празника подобаващо реших да подаря една от книгите, представяна в блога. И за да бъде тематично се спрях на “Творческо писане за мечтатели” – Росела Калабро.

След точно една седмица ще изтегля победителя от желаещите оставили коментар под този пост и ще му изпратя книгата като подарък. Държа да уточня, че книгата е вече четена 😉

“Предречено от Пагане” – Вера Мутафчиева

Мина известно време откакто приключих тази книга, дори започнах и приключих и други, но все не успявам да събера мислите си , за да напиша няколко думи за страничката ми.

През погледа на византиеца Велизарий проследяваме последните дни на Стара Велика България в каменната столица Фанагория, великото преселение на част от българите предвождани от Аспарух и отвоюването на земите на днешна България от Византийската империя. Романтична приказка за страдания, саможертви и израстването на двамата връстници, идващи от различни светове, но споделили трудните уроци на възмъжаването и зрелостта. Образът на Пагане, възлюбената на младия хан, е много впечатляващ – силна, веща и смела. Не жена, а съвършен човек. Дъщерята на жреца е пълна противоположност на Пагане. Носителка на доброта, приемане и смирение. Олицетворение на скромността и тихата, но неотменна подкрепа. Основната история съдържа много политика и подмолни истории, обслужващи определени интереси и разкриваща низостта на човешката природа. Тежки решения и жертви, които Аспарух прави в името на народа си, понеже бидейки хан, той няма право да обича никого повече от народа си и да мисли за нещо различно от добруването му.

Авторката е академик, известен учен историк и това личи във всяка дума. Използваният език е наситен с архаични думи, което прави историята жива и достоверна. Очарована съм от нейната ерудиция и въображение. Тя е била и сценарист на първата българска суперпродукция “Хан Аспарух”. Скоро четох, че филмът ще бъде обновен, съкратен и пуснат отново на екран с подобрено качество на картината. Често си мисля, че в нашата история има доста събития, които могат да станат холивудска суперпродукция и това е едно от тези събития. За съжаление с последните тенденции за расова, полова и всякаква друга коректност едва ли ще ги видим филмирани.

Ако бях прочела книгата преди двайсетина години сигурно щях да бъда очарована и възхитена, От гледна точка на възрастта и цинизма ми, обаче, в момента ми се струва леко наивна, доста преувеличена и прокарваща определени идеологически идеи. Не знам защо се сещам за политическа пропаганда, а дори не съм се сблъсквала с такива книги. Не ми звучи исторически убедителна, макар много да ми се иска да вярвам, че сме потмоци на смели и справедливи държавници, жени отбиращи от бран и дом и сме заслужили правото си да живеем точно на тези земи. Не ме разбирайте погрешно – книгата ми хареса и то много, но съм длъжна да отбележа съмненията, които породи в мен. Описанието на героичните, сурови българи свикнали с номадския живот. Наивните, леко безпомощни и категорично руси славяни, които се обединяват с пришълците ми е доста неубедително.

Съмнявам се в историческата достоверност на книгата , но си заслужава да помним страданията и саможертвите на предците ни, които са отвоювали всяка педя земя с кръвта си, за да имаме дом и родина. И то не каква да е земя, а късче от рая, разположено в близост до планини, море и с плодородни равнини и низини.

“Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.”

“Не си мислете, че тази гледка бе сърцераздираща — не. При варварите смъртта не е обратното на живота — те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло — род ли, племе или челяд — той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.”

“Сиреч, ако бяхме останали във Велика България, щяхме да бъдем част от империята на хазарския хаган. Но на това ние пък викаме робия. Затуй се и махнахме. Ти навярно (син на империя, де) смяташ, че можехме да си спестим изселничеството: оскъдица, мъки, гибел… Неясно бъдеще. То е неясно до ден днешен, признавам. И все пак — дори да доизмрем без следа, — ще си мисля, че жертва станахме не ние, а брат ми Баян. Под чужда пета, под чужди камшик… Тъй, както често си ме чувал да негодувам против окаяното тресавище, в което ни натика злата орис, сега чуй друго, Велизарие! Къде по-завиден е жребият на оногова, дето търпи опасности и недоимък върху късче ничия земя, сравним ли го с живота на народа — част от нечия империя. Нали?”

“Докато нощес яхах през Мизия, стана ми страшно — прекалено хубава, тучна и плодна е тя… Станеш ли неин господар, готви се не за една, а за безкрай войни!”

“Жени” – Чарлс Буковски

От доста време искам да прочета еквивалент на захаросаните любовни романи написан от мъж и за начало започнах с “Жени” на Буковски.

Не мога да отрека, че имаше неща, които ми допаднаха и ме накараха да се замисля. Мъжкото и женското възприятие на емоциите, отношенията и секса са доста различни. Погледа през очите на застаряващ, циничен, самотник, алкохолик ми подействаха отрезвяващо. Натурализма и липсата на емоционална връзка в по-голямата част е очаквана и нормална. Това, което ме отблъсна до степен на отвращение бяха част от женските персонажи в книгата – нелогични, агресивни, истерични, безотговорни, зависими. Разочароваща е масата от героините да не притежават никакви положителни качества освен наличието на вагина. Разбира се тук-там се срещат и “добри” жени, както самият Хенри ги нарича. Не твърдя, че жените са идеални, просто този парад на падението ме отврати, изуми. Безхаберни, отблъскващо безлични, заменяеми. Три – четири от героините се открояват на фона на върволицата от прииждащи да се докоснат до славата на Чинаски. Без морал и перспектива, готови да забият нож в гърба дори на приятелка и за какво? Така и не можах да си обясня с какво ги привлича вечно пияният, застаряващ ерген, успял по случайност да издаде няколко книги и стихове.

През цялото време не ме напусна усещането, че книгата е автобиографична и името на главния герой е просто подробност. Доста често съм попадала на споменаване на Буковски в различни коментари, но не знам дали бих му дала повторен шанс да прочета друга негова творба. И преди да ме обвините, че не съм го разбрала, нека уточня – разбрах го, на моменти го съжалих, на моменти му се възхитих, но не го харесах и това се отрази на цялостното ми усещане за книгата. Животът на Чинаски е лишен от смисъл и цел. Съществуване ден за ден изпълнено с алкохол, безразборен секс, хазарт. Уж сбъдната мечта, а дори не мога да го определя като хедонист, защото не усещам наслада от всичко това, точно обратното – апатия, безнадежност, изпълваща страница след страница. Уж има всичко, което иска и живее по собствени правила, а остава едно усещане за нещо липсващо, непълно.

Книгата ми остави горчив привкус дори след оптимистичния финал и не бих я препоръчала.