“Един пръстен и е твой” – Софи Кинсела

Когато съм твърде заета с различни неща или пък недоспала за компания си избирам леки четива, които да ме разведрят и за които няма да се тревожа, че съм пропуснала нещо съществено по време на разсеяния прочит. В последно време като търся леко четиво, което да не е прекалено елементарно и дразнещо се обръщам към Софи Кинсела. Нейните истории са пълни с хумор, необичайни, но пък главните героини са далеч от идеални и успешни.

edin_prysten

“В един пръстен и е твой” както се подразбира от заглавието цялата история се върти около един пръстен и то не какъв да е, а старинен, с огромен смарагд и при това годежен. Попи среща идеалния мъж в лицето на Магнус, но малко преди сватбата за огромна беда губи годежния пръстен. В опит да поправи стореното тя се въвлича в поредица от комични до инфарктни случки, които ще и покажат истинското лице на любовта.

Отново много разтоварваща и ободряваща. Историята претърпя няколко обрата, които не очаквах. Признавам си, че името на главната героиня ме дразнеше и побъркваше през цялото врем – Попи. Надявам се да не обидя някой с това име, но ми звучи сякаш притежателката му е леко тромава, безкрайно непохватна и доста неориентирана, блудкава на вид, русолява млада жена с воднисти очи и раздърпан външен вид иначе казано по-лоша версия на Бриджит Джоунс. Това определено не съвпада с описанието на главната героиня, но колкото и да се стараех не можех да превъзмогна собствените си представи и това малко ми развали удоволствието от четенето.

В заключение историята е приятно развлекателна и необременяваща, ако сте почитател на чиклит дайте и шанс.

“Състояние на страх” – Майкъл Крайтън

Покрай множеството дискусии за климатичните промени и глобалното затопляне ми попадна името на книгата на Крайтън – “Състояние на страх”. Нямах дори бегла идея за какво иде реч, но заглавието ме привлече и впечатли толкова силно, че веднага я потърсих за четене. Има я в Читанка за всични заинтересовани (https://chitanka.info/text/11553-systojanie-na-strah).

state_of_fear

В Париж умира млад физик, след като е показал разработките си на фатална непозната. На няколко точки по света мистериозни клиенти закупуват кавитационна техника и наемат подводница. Каква е връзката мужду тях и Джордж Мортън обаче? Мортън е богат дарител на редица екологични организации борещи се с глобалното затопляне и замърсяването на Земята. Той е убеден в правилността на каузите и на драго сърце отделя милиони в тяхна подкрепа. След един телефонен разговор в него настъпва неочаквана промяна и той започва да изчезва с дни и седмици, не споделя къде ходи и какво прави, а накрая това довежда до нелепата му смърт в трагичен инцидент. Неговият адвокат Питър и секретарката му Сара са въвлечени в множество опасни пътувания по цялото земно кълбо в опит да разплетат мистериите около шефа си. Трябва умело да жонглирата между неочакваните пътувания и служебните си задължения свързани с организирането на предстояща научна конферениция и подготовката за делото на Вануту.

Много динамична, изключително увлекателна история. Не усетих кога прочетох цялата книга. Сюжета е интересен и убедителен, има интрига през цялото време. Голяма част от главните герои са много приятни, има доста задълбочени диалози. Разбира се имаше и доста предвидими моменти, но те не можаха да развалят удоволствието от четенето. Книгата е идеална за филмиране и ще се получи много напрегнат и тематично актуален филм, ако все още не са го създали.

Не само добре изградената история е ценна в книгата – тук има подробно и задълбочено изграден анализ на климатичните промени породени от глобалното затопляне и медийната истерия, която ги съпътства. Прави се подробна дисекция на обществото в наше време и формата за негов контрол посредством насаждане на всякакви видове страхове. След падането на Берлинската стена и края на Студената война трябва друго средство за контрол на хората и всяване на страх – възникват радикалният тероризъм и глобалното затопляне. Използването на думи като “катастрофа”, “бедствие”, “нечувано” и прочие се срещат все по-често в съвременните весникарски заглавия и новини в опит да привлекат внимание и да задържат интерес. Показва се механизмът на масова заблуда и подвеждане на хората. Макар и с добри намерения те застават зад уж значими каузи и повтарят заучени фрази без да са проверили достоверността им. Щом са казани по телевизията и ги има в пресата значи са неоспорима истина. (Признавам си, че и аз на няколко пъти съм попадала в капана на такива заблуди.) И въпреки, че книгата е художествена измислица, тя разкрива в детаил много от сериозните проблеми на технологично напредналите общества – медийната зависимост и мащабите на манипулациите, които се извършват за власт и пари. Обаче всички бележки под линия съдържат препратки към реални статии и научни проучвания по засегнатите проблеми и всеки може сам да провери съдържанието им, ако все още са актуални.

В крайна сметка ако едно твърдение не може да бъде неоспоримо доказано, то няма как да се приема за истина и трябва да се разглежда като предположение. Всички компютърни модели, ако не са точно проверени, генерират просто хипотези за възможно бъдещо развитие на събитията.

Книгата е от 2004, но смея да твърдя, че е дори по-актуална днес, когато се води отчаяна битка с фалшивите новини и Интернет е толкова лесно достъпен и отворен за подмолни стратегии.  Приложението и бележките на автора съдържат ценни размисли и обобщаващи бележки в посока сляпата вяра и заблудата от псевдонауката както и начини тяхното влияние да се намали.

Препоръчвам книгата на всички почитатели на трилъра и на всички заинтересувани от климатичните промени.

“Индустриалните нации осигуряват на гражданите си безпрецедентна сигурност, здраве и удобства. Средната продължителност на живота се е увеличила с петдесет процента в сравнение с миналото столетие. И въпреки това съвременните хора живеят в унизителен страх. Страх ги е от непознати, от болести, от престъпността, от околната среда. Боят се от домовете, в които живеят, от храната, която ядат, от технологията, която ги заобикаля. Изпадат в паника заради неща, които дори не могат да видят — микроби, химикали, хранителни добавки, замърсители. Станали са боязливи, нервни, неспокойни и депресирани. И още по-озадачаващо — убедени са, че природата на цялата планета се руши. Забележително! Също като при вещиците, и тук се касае за дълбоко вкоренена заблуда — глобална фантазия, достойна за Средновековието. Всичко отива по дяволите и ние трябва да живеем в страх. Удивително. Ще попитате как е било внушено това убеждение у всички? Защото макар да си мислим, че живеем в различни страни — Франция, Германия, Япония, Щатите — ние всъщност обитаваме една и съща страна — Страната на страха. Как е постигнато това?”

“Казвам ви, това е начинът, по който работи съвременното общество — чрез постоянното насаждане на страхове. А противодействаща сила не съществува. Няма система за проверка и баланс, няма ограничения върху непрестанното внушаване на страх, един, втори, трети…”

“Изпитвам по-голямо уважение към хора, които могат да променят убежденията си, след като са получили нова информация, отколкото към онези, които се придържат сляпо към нещата, в които вярват вече от трийсет години. Светът се променя. Идеолозите — не.”

“10 000 живота” – Майкъл Пуър

Книгата ме намери по препоръка на позната, работеща като книжар. Тя я четеше и отзивът беше, че книгата е забавна и че включва духовни послания.

10000_lives

Резюмето на гърба потвърждава казаното от моята позната за мъдър хумор и вдъхновяващо преживяване на станицата на книгата докато проследяваме 10 000 прераждания на нашия главен герой. Майло е мъдра душа влюбена в самата смърт, която тук за по кратко ще наричаме Сузи. И разбира се на страниците имаше весели и приятни моменти, но основната част от книгата беше доста брутална и натуралистична, а мрачно за това е изключително меко казано.

В книгата има една основна сюжетна линия за любовта между Майло и Сузи, която се разклонява по хиляди криволичещи, странични пътеки, описвайки на дълго или на кратко различните животи, които Майло изживява на земята в опит да натрупа мъдрост и да достигне Съвършенство.

Попадането на затворнически астероид и последващото себеоткриване ми поднесе гледкии представи, които бих си спестила на драго сърце, защото ограбиха съня ми и ме накараха да се чуствам изключително уязвима, затворена в черупката на тленното си тялото. Твърде болезнени и жестоки преживявания, гротескни и кървави. За съжаление за мен основния фокус остана в тези брутални сцени. На заден план премина дълбоката и всепроникваща любов на Майкъл и Сузи, затрогващо търсещи път един към друг въпреки абсурдността на ситуацията. Той – древна душа, отчаяно опитваща се да постигне Съвършенство и да осмисли съществуването си, а тя – самата смърт или поне едно от проявленията и.

Сред описанията на кървавите смърти се прокрадват философски размисли за смисъла на живота и твърдението, че смъртта не е край, а ново начало. Колко е важна саможертвата, живота изживян в полза на околните. Наказанията, които ще ни сполетят в отвъдното и при следващите прераждания, ако бъдем лоши и живеем егоистично. Подробно се описва как можем да лишим жестоките Корпорации от власт, ако сме единни и се противопоставим на несправедливостите. Когато приемеш всичката възможна бокла, страх и смърт, то те губят власт над теб , но това работи единствено и само, ако има единомислие и пълна подкрепа от останалите хора. В противен случай се превръща в безмислена саможертва. А в историята на България и света ние сме ставали свидетели на доста такива.

Пътуванията и преражданията на Майло се развиват на много места и в далечното минало и в необозримото бъдеще, когато човек вече е овладял Космоса и далечните планети. Бъдещето през погледа на Пуър е изключително мрачно и в него липсва еволюция на обществото като мислене, единственият описан напредък е технологичният. Има доста препратки към настоящето и миналото посредством интересни имена на част от героите и включване на различни течения променили света като това на суфражетките. Основните послания в книгата много се доближават до учението на Буда за кармата, прераждането и постигането на Нирване. Дори самия Буда е част от едно от преражданията на Майло.

Като идея книгата е доста интересна- авторов прочит на ролята на смъртта в живота на хората. От чисто философски или по-точно духовен план не срещнах нищо ново или оригинално като идея. Напромни ми на Паулу Куелю, но той е доста по-сладкодумен разказвч. Като идея ми допадна, но като реализация не е моето нещо – твърде много и брутални сцени. Начинът, по който авторът изгражда световете – мрачни и безнадеждни и добавя герои в тях ме отблъсна.

Не бих я препоръчала, но не съжалявам твърде много, че я прочетох, макар да имаше моменти, в които откровено исках да я разкъсам на парчета или да я изгоря ритуално в средата на хола.

“Непосилната лекота на битието” – Милан Кундер

Към книгата ме привлече заглавието и донякъде резюмето на задната корица. Изградих си предварителни очаквания на тази скромна база и те, както може да се очаква, не се оправдаха. Моето желание беше да се сблъскам с добре структуриран философски труд, разсъждаващ над идеята за вечното завръщане и факта, че тежестта на еднократния живот изчезва заедно с него. Но книгата освен чисто философски размисли представя дисекция на една любов, няколко обикновени, но необичайни по свое му главни герои и детаилно проследяване на развитието на комунистическия режим в Чехия и руската окупация там.

neposilnata_lekota

Томаш е известен и много талантлив лекар, чиито живот и кариера биват завинаги белязани от необяснимата му и донякъде нелогична връзка с Тереза. Той е отдаден напълно на желанието да се грижи и да я защитава от всички нещастия и беди, Но същевременно той е причината за най-горките и страдания заради системните му изневери, използвайки физическата близост да прави душевна дисекция на уникалността във всички останали жени. Тереза е имала тежко и безрадостно детство, белязано от ранната смърт на баща и и безобразното поведение на майка и. За нея Томаш е целият и свят и тя всячески се старае да не му е в тежест. Объркани сънища изпълват нощите и с тревога и сълзи, разкривайки най-съкровените и страхове. Тези сънища внасят различна гледна точка в историята, неподвласни на контрол от Тереза и изпълващи нощите и с тягостни преживявания, а дните със съмнения и колебания относно любовт ана Томаш.

Сабина ми беше най-симпатична и интересна от всички персонажи и заради това нейната история ми се стори недовършена. А тя заслужава повече внимание.

Много натрапчиво помежду редовете на любовната история се включват описания на комунистическия режим и последиците, до които той е довел в окупирана Чехия. Натъртва се на моралното падение на хората и лесната подмяна на идентичност макар, че Томаш е пълно отрицание на всичко това и жертва голяма част от значимите неща в живота си именно заради принципите си и за да запаси достойнството си.

Кратки глави, коментари и разсъждения директо от името на автора и задълбочен анализ на взаимовръзките между различните герои и поведението им за най-характерните отличителни черти, с които аз ще я запомня.

Доста подробен анализ на негативите от комунистическия строй и как това пряко е повлияло на хората и по-специално на интелектуалците принуждавайки ги да доносничат или още по-лошо – да се отричат от думите си.Следене, параноя и принуда в един объркан и доста мрачен свят. В битието на героите има всичко друго, но не и лекота.

“Тереза слушаше и вярваше, че най-голямата ценност в живота е майчинството и че майчинството е велика саможертва. Ако майчинството е олицетворение на Саможертвата, то ориста на дъщерята е Вината, която никога не може да бъде изкупена.”

“Истинската доброта на човека може да се изяви в пълната си чистота и свобода само по отношение на някой, който не представлява никаква сила. Истинската нравствена проба за човечеството, най-същностната (скрита толкова надълбоко, че е недостъпна за нашия взор), е неговото отношение към онези, които зависят изцяло от него: към животните. И точно тук е най-голямото поражение на човека, толкова значимо, че именно от него произтичат всички останали.”

“И усещането за странно щастие и непонятна тъга беше същото както тогава. Тъгата казваше: ние сме на последната гара. Щастието казваше: ние сме заедно. Тъгата беше формата, а щастието — съдържанието. Щастието изпълваше пространството на тъгата.”

“Лолита” – Владимир Набоков

Най-накрая събрах смелост да разгърна така оспорваното произведение на Владимир Набоков – “Лолита”.  Това е първата ми среща с автора. И бързам да обобщя мислите си, за да мога поне за момент да се освободя от “Лолита” и всички асоциации и думи, които се въртят в главата ми непрекъснато от момента, в който я започнах.

lolita

Преди да започна да описвам личните си впечатления от книгата, за успокоение на читателя, държа да направя няколко уточнения във връзка с част от темите засегнати в нея. Категорично осъждм поведението на главния герой, но това е различно от преживяванията и внушенията, които книгата носи. От морална и законна гледна точка такъв тип връзки между възрастен и дете трябва да бъдат строго наказвани и за тях не бива да съществуват смекчаващи вината обстоятелства. Възрастният без значение дали е мъж или жена трябва да понесе цялата отговорност.

И сега след като заявих моята позиция по основния мотив ще се абстрахирам от нормалността, за да погледна непредубедено към всичко, което книгата може да предложи. Започвам без предисловия, защото сюжетът е всеизвестен, но за всички, които не са я чели, последващите редове може да съдържат подсказки за основните събития и продължавате да четете на своя отговорност.

При кратко описание на основния сюжет за пламенната любов и връзка която зрял мъж поддържа с малолетната си заварена дъщеря, човек остава с усещане за гротескна новина от криминалните хроники. Но книгата в никакъв случай не е пошла и точно това я прави толкова плашеща. Много по-лесно щеше да се осъди и заклейми греха на Хумберт, ако той беше елементарен и импулсивен тип, сляпо следващ нагона си. Отчайващо е обаче да се сблъскаш с мислите на ерудиран и чувствителен човек, осъзнаващ, че върши неправда, че ограбва детството на най-скъпото му на този свят същество, но нямащ силата и волята да спре. На моменти мразех, презирах главния герой, бих го зашлевила в лицето без да се поколебая дори. А в следващия момент го съжалявах окаяният несретник, търсещ само малко любов, която му е била отнета още в младежките години и тази загуба го е белязала до живот с копнеж по невръстните девойки. (Тук отварям скоба за неизживените неща в нашата младост и факта, че те в общия случай ни застигат и изискват цената си с лихвите.) Може низживяните с Анабела страсти да са го белязали за цял живот, а може и това да е просто удобно извинение, но всичко това няма значение за последващите събития. Обърканите размисли на Хумберт, наблюденията по градските паркове, терзанията и жаждата му, преиначаването на частични картини в така лелеяниете нимфетски форми, омагьосват и отблъскват същевременнно. Мога да разбера какво харесва в невинните нимфетки, как го привлича чистотата и младостта им, незрялата им закачливост. Но колкото и ужасен да е той не мога да приема Лолита единствено и само като жертва, както и не мога да кажа, че тя го е съблазнила. От тук идва трагедията в тази история.

Ако искаме да сме докрай честни и обективни в анализа на тази творба трябва да направим паралел между Х.Х. и мистър Ку в отношенията им с малолетната Долорес Хейз. Мистър Ку се позабавлява с нея и я отхвърли при първия каприз, при първото неудобство. Не и отдава никакво значение, дори се сеща за нея с трудност. Позабавлявал се е и край продължил е нататък към следващото изкушение на плътта. При Хумберт има дълбочина на чувствата, обич, извратена, ужасна, плътска, недопустима, но обич, обвързаност и отдаденост. Той е обсебен от нея, животът му се променя драстично след срещата им. Той никога няма да бъде същият, ясно осъзнава факта, че е разбил детството и бъдещето и и не може да си го прости, отчаяно търси прошка или изкупление за нанесените вреди. Иска я в живота си дори бременна от друг, пораснала, чужда. Малката надежда да я си я върне или тя да размисли би го крепила до сетния му дъх, би променила всичко.

Определят романа като еротичен, но за себе си не открих нищо такова. Тягостна, насилвана и безизходна атмосфера, с кратки проблясъци на нежност и грижа. Някъде срещнах аналогия, че героите в “Лолита” олицетворяват застаряващата Европа, която развращава непокварената Америка. Не знам, може и така да е. Книгата е многопластова с голям брой внушения на няколко нива и множество препратки. Определено съм пропуснала много при припряният си прочит и бих я препрочела след години. Но не бих я препоръчала. Тя е от книгите, за които човек сам трябва да събере кураж и да отгърне първата страница. и ако някой ме пита каква е основната тема описана с една дума ще кажа – любов. Би ми било интересно да прочета по-подробно описани размислите и преживяванията на Лолита, защото в едноименното произведение те са много бегло подхвърлени – мимоходом споменати нощни ридания, уж нагала и безцеремонна, но в същото време криеща доста таланти.

“Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.

Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита.”

“Кой знае, може би истинската същност на моето „извращение“ да зависи не толкова от прякото обаяние на прозрачната, чиста, млада, забранена, вълшебна хубост на момиченцата, колкото от съзнанието за омайната неуязвимост на положението, при което безкрайните съвършенства не запълват пролуката между това оскъдно, което се дарява, и всичко останало, което се обещава, което е скрито в дивните багри на невъзможните бездни. “

“Читателю! Мелодията, която дочувах, се състоеше от звуците на играещите деца и само от тях, а въздухът бе толкова кристален, че сред омарата от слели се гласове, величествени и миниатюрни, отчуждени и същевременно вълшебно близки, прямодушни и дивно загадъчни, понякога слухът различаваше сякаш напълно освободен, почти членоразделен взрив от светъл смях или удар на ракета, или изгромоляване на ролер в тротинетка, но бе твърде далеч долу и окото не можеше да забележи никакво движение по тънко гравираните върху медната плоча илици. Застанал на високия склон, бях ненаситен за музикалната вибрация, за припламванията на отделни възгласи върху фона от равномерно боботене й тъкмо тогава ми стана ясно, че пронизващо безнадеждният ужас не е този, че Лолита не е до мен, а че гласът й не е в този хор.”

“Мегре и детегледачката” – Жорж Сименон

В последно време на няколко пъти засичам сериал кръстен на детектива на Жорж Сименон – “Инспектор Мегре”. В главната роля е Роуън Аткинсън. Не съм вярвала, че ще мога някога да го приема на серизно след ролите му като мистър Бийн, но в интерес на истината сериалът е доста добре направен и си заслужава да му отделите от времето си. Това ме подсети за поредицата криминални романи с Мегре. Някой от тях съм чела още в тинейджърските си години, но за щастие има и доста непрочетени такива.

megre

Както и сами може да предположите книгата е класическо френско криминале. Действието се развива основно по улиците, ълите, кръчмите на Париж и в „Ке дез’ Орфевр“. В сюжета има мислене, предположения, догадки, изчакване, премълчаване и споделяне с конкретна цел – все неща, които са демоде в последно време.

В този случай освен Мегре и детективите му в разследването се включва и госпожа Мегре. Може ли да има връзка между недоказано убийство в ателието на уважаван книговезец, изчезнал кафяв куфар, млада жена с кокетна бяла шапчица и детето, за което тя се грижи в парка? Ще успее ли Мегре да сглоби частите от пъзела или този път ще бъде надигран от напористия адвокат Лиотар?

Атмосферата и описанието на Париж от 50те години е не просто фон, а плътно доизграждаща мистерията реалност. Бита на парижани, делничните им дела и празничните ритуали очароват и връщат в друго време. Време, в което е важно да се осигури прехраната на масата, а прането се прави винаги в понеделник на кораб пералня на Сена. Бутиците и модата в тях по централните търговски улици. Човек може мислено да се разходи по мокрите парижки павета или да приседне за вкусна вечеря и чаша вино в някое уютно бистро.

Вече  споменах, че това е класика в криминалния жанр, но ако търсите безкрайна динамика и множество обрати, спиращи дъха преследвани, то определено в тази книга няма да ги намерите. И тук има обрати и преследвания, хитроумни капани и уловки, но темпото на събитията е друго, усещането е за прикрито напрежение зад привидното спокойстви на ежедневието. Срази ме прозорливостта и дълбоката психология, с която са изградени героите.

Чак сега след толкова години си давам сметка защо толкова харесвам криминалния жанр – в него покрай престъплението се прави дисекция на мотивите и мислите на всеки един герой, включително и разследващите. Като лук се бели листо по листо до достигане на парливата сърцевина на човешката природа и разкриването на най-мрачните и дълбоко пазени тайни. И в края на книгата не е толкова важно кога и как е извършено дадено злодеяние, а защо. Коя е била последната капка в чашата, довела до прекрачването на всички граници и норми. Как мисли и се чувства човек отнел живот с или без основателна причина. И има ли изобщо основателна причина да отнемеш живот?

Ако и вие обичате загадките или дори само Париж, но не сте се срещали с Мегре – поправете този пропуск възможно най-скоро.

“Кедер” – Йорданка Белева

“Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиридесет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.”

Срещнах думите случайно и те ме омагьосаха, притеглиха и постепенно обсебиха. В следващите дни мислех основно за тях и за книгата, на чийто страници се намират. Оказаха се от малка, тънка книжчица пълна с кратки по обем, но огромни по съдържание разкази. Основно въртящи се около смъртта и чрез нея, описвайки множество различни животи и сбъдвания, имания и нямания.

keder

Кратки и наситени до нагарчане, всяка дума тежи на мястото си, влачейки след себе си смисли и внушения. Връщаш се препрочиташ, завтаряш и потретваш, но това не стига. Без дълги и описателни сюжети, няколко щрихи, нахвърлящи човешки животи, едновременно събиращи и разделящи във времето и пространството, в съществуването тук и отвъд, в броенето от раждането и от смъртта. И има от всичко любов и разлъка, копнеж и сбъднати чудеса, загуба, но и късмет, безкористно даване, но и завист, човешки предрасъдъци и прошка.

Всеки ред, всяка дума е многопластова и проникновена, спираща дъха, макар и този израз одавна да се е превърнал в клише, онагледяващо словесна немощ и неумение да се опише преживяното. И да, признавм си не намирам правилните думи да ви опиша какво преживях за няколкото часа сред разказите на Йорданка Белева. Някои от тях те оставят безмълвен, вглъбен и замислен, от други ти се доревава с глас като малко дете с изтръгната от ръцете играчка, а от трети ти се крещи от безсилие и нужда да промениш края на макар измислена история.

Силна книга за живота, хората, смъртта, имането, но най-вече загубата на близки, на мечти, на надежди. Безкрайно очакване на нещо, на някого. И макар темите да са тягостни и тежки, книгата не е такава, даже напротив неусетно носи утеха, през нея се процежда светлина. От някои от разказите струи надежда.

Стилът за мен е повече поезия, отколкото проза. Кратък, точен, думите са преизпълнени със смисли, изреченията загатващи, евентуални развръзки, а емоцията е преливаща. Текстът на места е подчертан в различен шрифт и това допълнително разгръща смисъла му. Не знам нищо за авторката, но дори и да не науча нищо повече, прочетеното ме оставя с усещане, че я познавам от близко и съкровено. Отне ми няколко часа, а знам, че ще я помня с дни. Ще се връщам към героите и историите им, ще размишлявам и препрочитам, ще преживявам отново и отново части от нея.

И не мога да си обясня защо за тази книга не се говори и не се шуми, а има защо човек да я отгърне. И ако цитатът в началото не ви е убедил дано следващите успеят:

“Отворила му вратата, усмихнала се и казала: Доведи си детето, да видим дали ще се заиграе с моето. И децата се заиграли, сърцата също – след година се родил баща ми.”

“Когато синовете и си тръгнали от България новините започнали да я натъжават, защото след всяка вест не знаела дали децата й не са там. А и било особено мъчително да се изписва пред нея По света и у нас, защото от една страна по света били синовете й, а от друга – отдавна в живота й нямало думичката нас. И не вярвала нито в света, нито в нас.”

“… Мисля си , ако цял живот ти е било студено сред хората, сигурно е оправдано накрая да се покатериш върху този студ, да застанеш поне веднъж над него и над всички земни грижи. Да стъпиш върху знаците на бедността и самотата си, обединени в един кашон, сякаш понякога е нужна опаковка за несретата: хем да не я докосваш, хем да не си тръгне.”

“Къде е късметът ще кажете. Понякога той е в това да ти донесе недостигащата височина за бързия край. Или да те намерят навреме, за да те погребат. Или пък да те разказват. Еднакво закъсняло е.”