Много противоречиво ми е отношението към Георги Господинов и творчеството му. От години попадам на откъси от негови произведения, които или силно ме впечатляваха, или точно обратното. Заради това отлагах прочита на цяло негово произведение до сега. Признавам си, че наградата “Букър” беше допълнителна мотивация да рискувам.
От една страна книгата засяга много значимата тема за загубата на памет и тежките последствия от това за самите хора и близките им. Идеята за остров на миналото, което все още съществува в спомените е толкова облекчаваща. От друга страна политическите препратки ми дойдоха малко в повече в тази и без това тежка тема. Митингите на социалистите и юнаците разкриха тъжната действителност на днешната българска реалност в гротескно грозната и светлина. Бях на път да се откажа и зачеркна цялата книга, но последните няколко глави направиха обрат за мен. И да, напълно съм съгласна, че който забравя миналото е обречен да го повтори. А ние сме на път да преповторим едни от най-мрачните събития в цялата човешка история.
Стилът на Господинов е накъсан, фрагментиран, разпилян. На моменти се губех между него и Гаустин. Имаше нещо объркано и неясно между тях двамата. Има доста препратки в истрията с някои от тях съм запозната, но за други – откровено си признавам, че нищо не ми говорят. Но нямам търпение да правя проучване по темата. Дано Господинов се окаже лош пророк и ние все пак имаме шанс за смислено и градивно бъдеще. Не съжалявам, че прочетох книгата, но не знам дали бих се осмелила да прочета нещо друго от него. Препоръчвам ви да му дадете шанс и сами да си изградите мнение дали той е подходящ за вас автор и ще ви докосне и обогати.
P.S. В много домове за лечение на хора със загубена памет изграждат автобусни спирки, с което драстично са намалели бягствата на хората, живеещи там. В момент на проблясък те просто сядат на спирката в очаквне на следващия рейс, който никога няма да дойде. А после персонала на дома ги кани вътре на чаша чай до следващия проблясък. Тъжно, но работещо.
През прозореца 