“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

Advertisements

“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

“Знахар” – Тадеуш Доленга-Мостович

“Знахар” е първата книга от серията за професор Вилчур. Книгата е написана през 1937, но част от темите засегнати в нея са много актуални и днес.

znahar

Историята ни запознава с професор Рафал Вилчур – той е блестящ хирург, ръководи болница, в която прави рискови, но успешни операции. Освен това има завидно положение в обществото и щастливо семейство – красива съпруга и прекрасна дъщеря. Всичко изглежда идеално докато един ден и то точно в деня на годишнината им, той се прибира у дома и намира прощално писмо. Отчаян и съсипан професорът излиза от дома си и се запилява по улиците на града. Неприятни стечения на обстоятелствата променят живота му завинги. Събитията започват да текат бързо и скоро се озоваваме на съвсем различно място, проследявайки живота на един загубил себе си човек.

И макар историята да е доста мелодраматична, да е предсазуема и да има лек привкус на сапунен сериал, то тя има неподозирана дълбочина. Повдига се въпросът какво определя човек и дали документите са по-важни от делата му. Какво е да си сам и отхвърлен от света под прицела на хорските клюки и завист? Дали дипломата е достатъчна, за да се помага на хората или трябва да има нещо повече? Човек има ли нужда от много пари или насъщният хляб, топлата дума от близък човек са достатъчни, за да осмислят дните му? И какво би направил същия, в името на някой друг? Има ли ненаказано добро и какво е мерилото за справедливост?

Динамичен сюжет, съчетан с приятен, описателен стил, задълбочени размисли и увлекателна история. Реалистични герои, движени от чисто човешки мотиви. Книгата ме държа будна до 5 сутринта, макар да знаех как ще свърши, а това не ми се е случвало много отдавна и е показателно за качествата и.

Съвсем скоро се надявам да прочета “Морал”, която е втората част от историята.

“Нощем с белите коне” – Павел Вежинов

От много време се каня да прочета нещо от Павел Вежинов. Никога не съм се сблъсквала с неговото творчество, но переодично попадах на силни и положителни отзиви за различни негови творби. Нямам логично обяснение защо от всички негови книги посегнах към “Нощем с белите коне”, не съм чела ревюта за книгата и нямах абсолютно никакви очаквания за сюжета и тематиката.

noshtem_s

Историята започва със смъртта на жената на академик Урумов, но това е само отключващият фактор за последващите събития. Разказът след това ни въвежда във вътрешния свят на академика и другите герои. Ставаме свидетели на техните мисли за отминали времена, направени грешки и пропуснати възможности, за цената, която са платили за различните избори и за равносметката, която се прави покрай трагични събития. Попадайки в света на академик Урумов бях погълната от неговите размисли за живота и всичко останало. Една лека меланхолия и голяма доза обреченост ме завладяха. Макар в основата да са случки от миналото и настоящето на главните герои, то чуствата са водещи и определящи основните внушенията в книгата. Академикът е човек от едно различно време, в което достойнство е било над всичко и макар всичко да се е променило той остава твърдо зад своите убеждения.

Ясно се вижда противопоставянето между старото и новото при съпоставянето на академика и неговия млад, талантлив и доста напорист племенник. В образа на Александър виждаме друг морал и отношение към света, запазването на достойнството е заменено от желанието за постигането на целите на всяка цена без оглед на използваните средства. С мерзавците човек не може да се държи на положение, трябва да ги постави на мястото им по всякакъв начин.

Романът е многопластов и съдържа в себе си много послания – сблъсъкът на старото и новото, разликата в живота и хората при различните поколения, предателства и изкупления, мечти и несбъднати копнежи. И все пак за мен това си остава история за любовта – закъсняла в залеза на дните, младежка и необуздана, пълна с кавги и недоразумения или пък несподелена. Любовта в различните и форми и проявления, компромисите, които сме готови да направим в нейно име и колко опустошаваща и жестока може да бъде цената за това понякога.

Много се впечатлих от времето, в което се развиват основните събития – по мои скромни сметки това е малко преди или по времето на моето раждане. Аз нямам ясен спомен за тези години, но в мен е останало едно по детски наивно усещане за други взаимоотношения и ценности, различни от сегашните. Беше ми много интересно да прочета за ежедневието на главните герои, за срещите и разговорите им. За различните порядки и жаргона, който се е използвал.

Горещо препоръчвам на всички, които не се плашат от дълбочината в историята и са готови да се сблъскат с меланхолията. Изказът на автора е толкова лек и същевременно описателен, че книгата се прочита неусетно.

 

“Задължителни клишета в историческия любовен роман” – Н.К.Перфилова

Един ден разглеждах коментарите за различни произведения в Читанка и пред погледа ми попадна “Задължителни клишета в историческия любовен роман”. Заглавието и коментарите за книгата ме заинтригуваха и се зачетох. Макар и под формата на роман, книгата е сравнително кратка и върви бързо.

Лидия е инженер по професия, но литературен блогър за забавление. Тя обича в свободното си време да прелиства булевардни романи и после да ги усмива в жлъчни ревюта. След едно негативно ревю към авторка на исторически любовни романи, пишеща под псевдонима Кристина, нещата се променят. Лидия е запратена в историята от романа за наказание и за да се върне към сегашния си живот трябва да събере двамата главни герои. Тя се намира в неопределено минало, в неопределена страна и е в ролята на злата братовчедка. На пръв поглед изглежда много лесно да събере невинната и красива братовчедка със своя годеник, но в последствие нещата доста се усложняват. Заформят се различни любовни интриги и дори убийство. Времето тече, а Лидия се оплита във все по-объркани отношения в опита си да се прибере у дома.

Грабна ме идеята за усмиване и иронизиране на клишираните любовни сюжети. В началото книгата вървеше динамично и ме забавляваше. След средата обаче сякаш сюжета забоксува, започна да дотежава и доскучава. Края никак не ме изненада, но пък доста ме разочарова, изглеждаше като кръпка. Авторката е загубила контрол над историята и използва клише, точно като тези, които усмива, за да я приключи. В опита да избяга от едни клишета се е озовала в противоположните, но също толкова изтъркани похвати на натуралистичните секс сцени и използването на циничен език без нужда. Идеята е имала потенциал, но в сегашния вариант той за мен е похабен. Макар да е кратка по обем и да се чете за 2-3 часа не бих се осмелила да я препоръчам. Но пък ако търсите неангажиращо забавление за плажа или край басейна може да и дадете шанс, ще я намерите в Читанка на този линк цък.

Разрових в интернет за повече информация за автора, но единственото, което намерих са постове с откъси от книгата в различни форуми. Правя заключение, че това е лично творчество на млада авторка, която се саморазпространява. Дано след не особено ласкавото ревю и аз не се озова в нечия книга. 🙂

“Три ябълки паднаха от небето” – Нарине Абгарян

Когато затворих последната страница на книгата в един прохладен, дъждовен, летен ден ми се прииска да направя пита по рецепта, научена от баба ми. Да разтопя маслото в емайлираната купичка и с него да намажа разточеното на кори тесто, което после ще сплета на плитка и ще оставя да втасва за час. А след това ще мушана тавата в загрятата печка, ароматът на печена пита ще изпълни къщата и ще ме върне у дома. Ето така действа книгата на Нарине Абгарян – усещането, сякаш разчупваш златистата коричка на топла дъхава пита и докато залчетата парят на пръстите ти, вдишваш аромата на земя и слънце.

3_qbylki_padnaha_ot_nebeto

И липсват само 3 ябълки, които да запълнят историята за много смърт – нечакана, неканена и нелепа, дошла без време и отнесла много хора. История за надежда, която макар и нереална може да възроди всички и да придаде смисъл на живота им. Какво остава след нас освен спомените на хората, които са ни обичали и за които сме били важни. Силата на човешкия дух, благородството и доверието. Усещането да си част от общност, която дори и само от старци ще събере в себе си последни сили, за да те подкрепи във важен момент.

Езикът на Нарине е като мед, лек и сладък се проточва на тънка златна нишка от история в история изграждайки образа на малкото каменно селце на хребета и неговите обитатели, откъснати от света и застинали във времето.

Книга, която сгрява душата и връща отдавна забравени спомени, сантиментална и описателна. И макар да ми беше доста предвидима и да предусещах какво ще се случи през цялото време, книгата ме развълнува. А явно и не само мен като се вземат в предвид ласкавите отзиви за нея.

В последно време доста често попадам на подобен сюжет или на такъв обръщащ поглед към миналото и начина на живот тогава. Първоначално си мислех, че тази носталгия е характерна основно за българските автори, но явно и другите народи изпитват потребност да си спомнят какво е било.

“… най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.”

“Сянката на вятъра” – Карлос Руис Сафон

В последно време основно чета и не отделям почти никакво време за нахвърляне на мисли. Преди няколко седмици приключих с нашумялата “Сянката на вятъра”.

shadow_of_the_wind

Сюжетът се развива в Барселона след гражданската война в Испания. Бащата на Даниел Семпере държи антикварна книжарница и една знаменита вечер го отвежда на тайнствено място – гробище за забравени книги. Даниел има възможност да си хареса една единствена книга и да я извади от забравата. Изборът му се спира на романа от Жулиан Каракс – “Сянката на вятъра”. Без дори да подозира с избора на книга Даниел прави съдбоносна промяна в живота си. Покрай книгата, чиито пазител е станал, Даниел се сприателява с Густаво Барсело и неговата ангелски красива племенница Клара. Болезненото израстване от младеж до млад мъж е белязано от тайнствената книга и нейният загадъчен автор. В една мрачна нощ се появява един от героите в книгата, олицетворение на самия дявол и предявява претенции към нея със заплахи и желание да я унищожи. Това е последната капка в чашата с любопитство и Даниел се хвърля с всички сили да разравя миналото и да събира информация за Жулиан, разкривайки подробностите около мрачната му съдба и унищоженото му творчество.

Има видим паралел между събитията в живота на Даниел и този на младия Жулиан. Воала на миналото се повдига страница след страница разказвайки тъжната и драматична съдба на Жулиан. Дали същият злощастен късмет ще се повтори и при Даниел? Ще успее ли той да се справи с предизвикателствата и да се пребори за щастието и любовта си?

Много противоречиви чувства събуди в мен тази книга. Имаше дни, в които не можех да се откъсна от нея и такива, в които нямах сили да продължа да чета. В началото мислех, че основното в историята е разкриването на мистерията, обгръщаща живота на Жулиан.  Но след като я приключих цялата смея да твърдя, че това е книга за любовта и саможертвата във всичките възможни форми – от крайния егоизъм до пълното себеотрицание. Нещата не са черни и бели, няма добро и лошо, а само нюанси и наслагване на емоции. За всяко нещо има причина, зад всяко действие има по-дълбок смисъл. Образът на Барселона е толкова ярък и присъствието на града е така осезаемо, че тя става главен герой, без който нищо няма да е същото. Атмосферта и внушението са определени от Барселона и събитията случващи се в нея. Езикът е богат и описателен, но моменти крайно изчерпателен. Основната настроение е смесица между магичното и мистериозното, а цялостното усещане е мрачно и подтискащо.

Книгата е първа част от четерилогия, наречена “Гробището на забравените книги“. Надявам се скоро да имам възможност да прочета и останалите части.

“Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса.”

“Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.”

“Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. “