“Задължителни клишета в историческия любовен роман” – Н.К.Перфилова

Един ден разглеждах коментарите за различни произведения в Читанка и пред погледа ми попадна “Задължителни клишета в историческия любовен роман”. Заглавието и коментарите за книгата ме заинтригуваха и се зачетох. Макар и под формата на роман, книгата е сравнително кратка и върви бързо.

Лидия е инженер по професия, но литературен блогър за забавление. Тя обича в свободното си време да прелиства булевардни романи и после да ги усмива в жлъчни ревюта. След едно негативно ревю към авторка на исторически любовни романи, пишеща под псевдонима Кристина, нещата се променят. Лидия е запратена в историята от романа за наказание и за да се върне към сегашния си живот трябва да събере двамата главни герои. Тя се намира в неопределено минало, в неопределена страна и е в ролята на злата братовчедка. На пръв поглед изглежда много лесно да събере невинната и красива братовчедка със своя годеник, но в последствие нещата доста се усложняват. Заформят се различни любовни интриги и дори убийство. Времето тече, а Лидия се оплита във все по-объркани отношения в опита си да се прибере у дома.

Грабна ме идеята за усмиване и иронизиране на клишираните любовни сюжети. В началото книгата вървеше динамично и ме забавляваше. След средата обаче сякаш сюжета забоксува, започна да дотежава и доскучава. Края никак не ме изненада, но пък доста ме разочарова, изглеждаше като кръпка. Авторката е загубила контрол над историята и използва клише, точно като тези, които усмива, за да я приключи. В опита да избяга от едни клишета се е озовала в противоположните, но също толкова изтъркани похвати на натуралистичните секс сцени и използването на циничен език без нужда. Идеята е имала потенциал, но в сегашния вариант той за мен е похабен. Макар да е кратка по обем и да се чете за 2-3 часа не бих се осмелила да я препоръчам. Но пък ако търсите неангажиращо забавление за плажа или край басейна може да и дадете шанс, ще я намерите в Читанка на този линк цък.

Разрових в интернет за повече информация за автора, но единственото, което намерих са постове с откъси от книгата в различни форуми. Правя заключение, че това е лично творчество на млада авторка, която се саморазпространява. Дано след не особено ласкавото ревю и аз не се озова в нечия книга. 🙂

“Три ябълки паднаха от небето” – Нарине Абгарян

Когато затворих последната страница на книгата в един прохладен, дъждовен, летен ден ми се прииска да направя пита по рецепта, научена от баба ми. Да разтопя маслото в емайлираната купичка и с него да намажа разточеното на кори тесто, което после ще сплета на плитка и ще оставя да втасва за час. А след това ще мушана тавата в загрятата печка, ароматът на печена пита ще изпълни къщата и ще ме върне у дома. Ето така действа книгата на Нарине Абгарян – усещането, сякаш разчупваш златистата коричка на топла дъхава пита и докато залчетата парят на пръстите ти, вдишваш аромата на земя и слънце.

3_qbylki_padnaha_ot_nebeto

И липсват само 3 ябълки, които да запълнят историята за много смърт – нечакана, неканена и нелепа, дошла без време и отнесла много хора. История за надежда, която макар и нереална може да възроди всички и да придаде смисъл на живота им. Какво остава след нас освен спомените на хората, които са ни обичали и за които сме били важни. Силата на човешкия дух, благородството и доверието. Усещането да си част от общност, която дори и само от старци ще събере в себе си последни сили, за да те подкрепи във важен момент.

Езикът на Нарине е като мед, лек и сладък се проточва на тънка златна нишка от история в история изграждайки образа на малкото каменно селце на хребета и неговите обитатели, откъснати от света и застинали във времето.

Книга, която сгрява душата и връща отдавна забравени спомени, сантиментална и описателна. И макар да ми беше доста предвидима и да предусещах какво ще се случи през цялото време, книгата ме развълнува. А явно и не само мен като се вземат в предвид ласкавите отзиви за нея.

В последно време доста често попадам на подобен сюжет или на такъв обръщащ поглед към миналото и начина на живот тогава. Първоначално си мислех, че тази носталгия е характерна основно за българските автори, но явно и другите народи изпитват потребност да си спомнят какво е било.

“… най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.”

“Сянката на вятъра” – Карлос Руис Сафон

В последно време основно чета и не отделям почти никакво време за нахвърляне на мисли. Преди няколко седмици приключих с нашумялата “Сянката на вятъра”.

shadow_of_the_wind

Сюжетът се развива в Барселона след гражданската война в Испания. Бащата на Даниел Семпере държи антикварна книжарница и една знаменита вечер го отвежда на тайнствено място – гробище за забравени книги. Даниел има възможност да си хареса една единствена книга и да я извади от забравата. Изборът му се спира на романа от Жулиан Каракс – “Сянката на вятъра”. Без дори да подозира с избора на книга Даниел прави съдбоносна промяна в живота си. Покрай книгата, чиито пазител е станал, Даниел се сприателява с Густаво Барсело и неговата ангелски красива племенница Клара. Болезненото израстване от младеж до млад мъж е белязано от тайнствената книга и нейният загадъчен автор. В една мрачна нощ се появява един от героите в книгата, олицетворение на самия дявол и предявява претенции към нея със заплахи и желание да я унищожи. Това е последната капка в чашата с любопитство и Даниел се хвърля с всички сили да разравя миналото и да събира информация за Жулиан, разкривайки подробностите около мрачната му съдба и унищоженото му творчество.

Има видим паралел между събитията в живота на Даниел и този на младия Жулиан. Воала на миналото се повдига страница след страница разказвайки тъжната и драматична съдба на Жулиан. Дали същият злощастен късмет ще се повтори и при Даниел? Ще успее ли той да се справи с предизвикателствата и да се пребори за щастието и любовта си?

Много противоречиви чувства събуди в мен тази книга. Имаше дни, в които не можех да се откъсна от нея и такива, в които нямах сили да продължа да чета. В началото мислех, че основното в историята е разкриването на мистерията, обгръщаща живота на Жулиан.  Но след като я приключих цялата смея да твърдя, че това е книга за любовта и саможертвата във всичките възможни форми – от крайния егоизъм до пълното себеотрицание. Нещата не са черни и бели, няма добро и лошо, а само нюанси и наслагване на емоции. За всяко нещо има причина, зад всяко действие има по-дълбок смисъл. Образът на Барселона е толкова ярък и присъствието на града е така осезаемо, че тя става главен герой, без който нищо няма да е същото. Атмосферта и внушението са определени от Барселона и събитията случващи се в нея. Езикът е богат и описателен, но моменти крайно изчерпателен. Основната настроение е смесица между магичното и мистериозното, а цялостното усещане е мрачно и подтискащо.

Книгата е първа част от четерилогия, наречена “Гробището на забравените книги“. Надявам се скоро да имам възможност да прочета и останалите части.

“Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса.”

“Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.”

“Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. “

“ЛАМЯ ЕООД – Освобождение” – Марин Трошанов

На пазара е вече втора част от трилогията на Марин Трошанов “ЛАМЯ ЕООД”, а аз я прочетох на един дъх. За да си припомните началото на историята натиснете тук.

lamya2

След срещата с душеяда и смъртта на леля Станка, живота на Станимир е изхвърлен в коша за боклук. Той трябва да започне да събира остатъците от съществуването си и да си даде равносметка дали иска да продължи да пилее дните си в търсене на отдавна изгубената Мая. Лина и любовта са на една крачка и съвсем малко е нужно, за да започне нормален или поне привидно нормален живот. И докато разсъждава над миналото си Станимир се сблъсква със страшни създания, обитаващи дълбините на изоставени минни галерии, освобождава силата, затворена в кукерската маска и се сблъсква със страховит ифрит. Дали ще има смелост да продължи да търси Мая или ще се откаже в името на нормален живот?

Динамична, увлекателна и отново пълна с красиви илюстрации книга. Историята има няколко сюжетни нишки, които се допълват. Опознах Миро и Лина в дълбочина и те ми ставанаха още по-симпатични и близки. В безизходният им, мрачен свят все пак има място за любов.

Книгата свърши в много ключов момент и нямам търпение за трета част, която се очаква през 2018, за да разбера развръзката.

“Доста” – Мона Чобан

В последно време донякъде съзнателно, а донякъде и на късмет попадам на книги, описващи завръщането към корена и търсенето на смисъла на живота. Поредна такава е книгата на Мона Чобан.

dosta

Катерина е българка, живееща в Париж от доста години, младостта и най-хубавите и години са прекарани там. Но нещо не и достига, липсва и близост и споделеност в отношенията с мъжа и. Хем се обичат и са заедно, хем не съвсем – има невидима стена, която ги разделя и ги кара да гледат в различни посоки. Катерина решава да купи къща в село Буйново и да я възстанови, с идея там да се оттеглят след пенсионирането си и тя да стане техен пристан между дългите пътувания с кемпер из Гърция и Европа. Местните хора посрещат с недоверие новодошлата, но бързо се приобщават, след като виждат искрената и привързаност към къщата. И както повечето истории за стари къщи и в тази се крие отдавна забравена тайна, чието време за разбулване е дошло. Ножа от полицата над камината кара улавия Пабоб да крещи и да вика отчаяно Доста. Коя е Доста и каква съдба я е сполетяла? Защо след толкова години името и все още измъчва наследниците и и буди страховете им? Какво проклятие дебне там? Местните заедно с новодомците изпълняват дадена отдавна дума и развалят вековна клетва. А междувременно успяват да намерят път към себе си и да сбъднат собствените си желания, преборвайки страховете си.

Мона Чобан е псевдоним на българската писателка Цанка Цанкова. Тя живее от дълги години в Париж, но въпреки това звученето в книгата и е типично българско. Историята е разказана стегнато, без ненужни и отегчителни описания. Интересни са описаните герои – такива хора може да се срещнат в почти всяко българско село. А историята от миналото е пряка връзка със старите ни фолклорни вярвания.

Има топлина и уют, спокойствие и хармония. Човек, четейки неусетно си прави равносметка кое е важно в живота му и как би исакл да го изживее. Женските образи са ярки и запомнящи се. Не, че в историята няма мъже, но те сякаш са на заден план и играят поддържаща роля. Основно се акцентира върху женската душа, терзанията и силата и, нуждата от любов и жертвите, които се правят в името на любовта, неизказаните тайните и страховте им. Катерина, Вела, Дона и Стана се много различни и като характери, и като живот, но това не им пречи да намерят приятелство и подкрепа една в друга.

dosta2

Скоро видях, че по книжарниците са пуснали нов тираж на книгата с различна корица. Аз предпочитам първия вариант на корицата и имах късмет да намеря една останала бройка, но нека корицата не ви спира да прочетете тази приятна история.

“Тъй стоя Катерина цяла нощ пред камината.Отдолу, през прозореца си я гледаше Вела и й бе мъка и жал.Но знаеше старата, че за любовта всеки сам се ражда и сам узрява. Че няма кой да те научи как се обича ни себе си, ни другите. Че тоя път една жена, ако не го извърви сама към себе си, нама да срещне и другия.”

Още за книгата може да прочетете тук.

“Степният вълк” – Херман Хесе

За едно книжно събитие се захванах да прочета “Степният вълк” на Херман Хесе.

stepniq_valk

В книгата се описва живота или по скоро опита за бягство от живота на Хари Халер. Петдесет годишен особняк, избрал изгнаничеството и самотното съществуване пред бюргерския начин на живот. Хари вярва, че част от личността му е степен вълк и именно тя му пречи да живее в общоприетите норми. Съзнателно прави избор да се изолира от околния свят и да бъде в ролята на отегчен, страничен наблюдател. Обикаля пустите нощни улици и самотните кръчми, разсъждавайки за самотата, живота на бюргерите, изкуството и неговите проявления, възможността да сложи край на живота си и да се отърве от мъчението. И точно, когато е събрал достатъчно смелост, за да използва бръснача, среща Хермине. Младото момиче му въздейства по особен начин, тя знае и разбира най-съкровените му помисли, успява да го подчини на желанията си и да го въвлече в нейния свят. Хари се озовава на местата, които много е презирал и избягвал преди, шеметно носейки се под звуците на фокстрота. Открива удоволствието на това да се изгубиш в тълпата и личността ти да се размие сред множеството. Успява да намери рецептата за истинското щастие, макар и краткотрайно. Впуска се в едно изживяване само за умопомрачени.

Наситен с подробности и описания стил. Дълбоки философски размисли за самотата, самоубийството, смисъла на живота, отношението към изкуството. Херман Хесе е направил много задълбочен и обстоен анализ на светоусещането на един застаряващ мъж. Книгата е многопластова и съм убедена, че при втори прочит ще открия още много пропуснати нишки. Преди години четох “Сидхарта” и дълго време бях очарован от нея, обзело ме беше спокойствие и лекота, които помня и до днес. Тази книга доста ме натовари, провокира мрачни мисли и на моменти усещане за безизходица. Ако я четях в друг момент, а не след дълга и студена зима, може би щях да имам друго отношение. Препоръчвам за всички, които не се плашат от задълбочени размисли.

“От друга страна, на всички самубиийци е позната борбата срещу изкушението да прекъсненш сам нишката на живота. Всеки знае в някое кътче на своята суша достатъчно добре, че самоубийството е изход, но подъл и незаконен, че всъщност по-благородно и по-красиво е да оставиш да бъдеш победен и повален от самия живот, отколкото от собствената си ръка.”

“Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.”

“Боже, защо Господ лъже?” – Нидал Алгафари

Прочетох книгата след горещи приятелски препоръки. В последствие разбрах, че това е първа част, а има и втора такава, в която историята продължава. Та това ревю ще е малко незавършено.

bozhe-zashto-gospod-lyzhe

Двамата полубратя, Богомил и Божидар, разделени по волята на съдбата, се намират след дълги години без да знаят каква връзка имат помежду си. Богомил е майстор-зограф, изрисувал чудотворната икона пред която всеки ден коленичи и се самобичува монахът Козма, загърбил светското си име Божидар. Майсторът на смъртния си одър разкрива душата си пред монаха, но не в търсене на прошка. Богомил разказва за огромната си любов към Цвета и как страстта му към нея е докарала чума на цялото село. Покрай основната история за Козма и Богомил в сюжета са вплетени много други кратки разкази разкриващи порядките и нравите по онова време в предосвобожденска България.

Сюжетът е наситен с много любови, раздели, изневери, предателства и жертви. Разказаната история съдържа динамика и множество вълнуващи обрати. Задържа интереса и провокира любопитството. Има прекалено много нахвърляни идеи, които остават недоразвити, а имат потенциал да станат пълнокръвни истории. И въпреки, че има много различни истории повечето са представени като клишета – педерастия сред монаси, посегателство над деца, плътски страсти, блудници и копелета, парясани невести, осъждането на ересите и нестинарството, краденето на момите, важността на девствеността, домашното насилие над жените, хайдуците, жестокостта на хората. Основно се акцентира на плътските щения, а българинът и бита му са представени тенденциозно и пошло. Липсва дълбочина на героите, те са еднопластови и почти не търпят развитие в тази част от разказа. В използвания език се съдържат доста архаични думи, но са повече като кръпки към опростения и съвременен словоред.

Голяма част от книгата, както самото заглавие загатва, са размишления и теологически спорове представени посредством героите. Опитът на автора да представи противопоставянето на божиите слова срещу неправилното и осъдително тълкуване, което се прави от хората уж в името божие заслужава похвала. Защитава се любовта и правото на всеки да обича и да бъде приет такъв какъвто е. Споделям тези виждания и до голяма степен съм съгласна с представените доказателства, но останах с усещането, че се търси излишно скандализиране, вместо защита на правотата. На много места се цитира Библията и различни жития на светци, но въпреки тези цитати теологическите спорове звучат неубедително. През цялото време правех паралел с подобни откъси в “Името на розата”, но ако там бях очарован тук по скоро бях отегчена.

Книгата е имала потенциал да се превърне в сериозно четиво, но за съжаление е останала на ниво на сапунен сериал от време оно. И макар, че имам доста забележки и резерви, най-вероятно ще прочета и втора част, без очаквания просто от любопитство.