“Балкански грешник” – Димитър Кирков

Прочетох тази книга след препоръка в GoodReads, за която благодаря.

balkanski_greshnik

“Балкански грешник” е огромен по размери и обхват разказ за живота на Димитър Попов – започнал в България, когато той е младеж, проследяваме неговото балканско странство през Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. Димитър и неговият пръв приятел Михалис се забъркват в мрачни събития, които ще променят целият им досегашен живот и ще ги превърнат от младежи с добро бъдеще в скиталци. От Пазарджик те ще се озоват в съседна слънчева Гърция и това ще е началото на едно огромно приключение. Главният герой се приспособява на всяко ново място. Става свой сред чужди. Вписва се сред месните, изучава порядките и желанията им. Намира и губи приятелства, създава врагове, среща различни жени и се влюбва, печели и губи пари и това не е дори малка част от преживяванията му. Дали двамата приятели ще съумеят да запазят приятелството си или обстоятелствата ще ги разделят? Има ли съдба и може ли човек да избяга от нея  и греховете, които е сторил? Можеш ли да загърбиш миналото и да започнеш на чисто в нова страна и с ново име?

Колосално пътуване из Балканите и порядките на различните народи там. Толкова различни и толкова еднакви. Безпристрастно се засягат темите за изселването на българите от Беломорска Тракия, живота на същите в границите на Османската империя, отношенията ни със съседите сърби. Дребни случки и събития напомнят за минало, което е изпълнено с предателства, кръв и огорчения. Дали някога ще забравим и ще можем ли да започнем на чисто? Твърде много сме се омесили по съседски, но и твърде много натрупана горчилка има между нас. Става очевидно, че хората без значение от тяхната националност се движат от едни и същи мечти и стремежи. Макар и говорещи на различни езици еднакво любят, страдат и живеят.

Богато, но непретенциозно описание. История пълна с много реалистични обрати, ситуации будещи размисли и поставящи морални дилеми. Описание извикващо живи образи и картини на напрежение, възхита, погнуса. Реалистично представяне на ситуацията у нас и при съседите в политически и злободневен план от миналия век.

На своите над 700 страници се разполага хроника на един човешки живот, изпълнен с възходи и падения, любови и разлъки, търсения и намирания. Героите са многостранни, създадени с дълбочина и реализъм. Всички описани събития са многопластови и непредвидими. Тук няма черно и бяло, а само различни нюанси на сиво – понякога почти прозрачно светло, а в друг момент тъмно и нагнетяващо.

Историята напомня на приключенските романи на Карл Май като динамика и развитие на сюжета – главният герой се хвърля от едно приключение в друго без дори да може да си поеме дъх. Но за разлика от типичните приключенски романи е много по-задълбочена, липсва младежката наивност и гарантираният добър край на всяка цена. Споделяме размислите на един човек загубил наезапочналото бъдеще и принуден да се променя постоянно, за да оцелее.

Монументален и мащабен труд, който препоръчвам с две ръце. Не знам абсолютно нищо за автора на книгата, но след тази първа среща ще се поинтересувам повече и ще потърся други негови творби.

Много ми е трудно да разказвам без да разкривам подробности от сюжета за това ще онагледя с няколко цитата:

“Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…”

“То споменът е измамно нещо — човек взема от миналото, което му е потребно, че да си нарисува своята картинка.”

“В последно време българинът добре научи що е туй банкова далавера. И как чрез разни банкови ходове може да оглозгаш един народ до кокал. В тая кал не ми се ще да нагазвам много, защото няма начин да не стигнем до нашенските политици — най-гнусното нещо за мен. Ще кажа само, че обирът беше повсеместен, отдавна, отдавна обмислен в големите кабинети на предишната власт и изпълнен по ноти. И докато едни скачаха по площадите и ревяха по митингите, други смъкнаха на хората и ризите от гърба. То и тия, дето водеха навалицата по митинги и площади, друго не направиха тогава, ами само осигуриха тила на избрана чета разбойници, че да си свършат спокойно те грабежа в суматохата и сред патардията. Мисля си, че това всъщност им беше и задачката на пламенните водачи, че и повечето от тях бяха подбрани в същите големи кабинети, претеглени там и преценени кой какво е годен да свърши и колко ще струва. И всеки си получи възнаграждението според уговорката — кой пари, кой пост, кой в странство замина, кой професор го произведоха, всекиму — каквото душа сака… Точка, точка! С две думи само се отклоних. Ама все вярвам, ще се намерят някой ден хора да опишат и едните, и другите с имена и подробности…”

“Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.”

“Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…”

Advertisements

“Живот в скалите” – Мария Лалева

Повече от година попадам на различни цитати и откъси от тази книга във Фейсбук и определено привлякоха вниманието ми. Носеха се слухове за евентуалното и издаване. Най-накрая преди месец беше указана и точната дата. До толкова нямах търпение, че дори направих предварителна поръчка за книгата, но поради различни причини тя доста закъсня в пътя си до мен. Ентусиазмът ми беше толкова голям, че отидох на представянето на книгата и среща с авторката в културен център Тракарт. За мое огромно съжаление закъснях и от мястото ми нищо нито се чуваше, нито се виждаше и това ме принуди да си тръгна по-рано от желаното.

В книгата е описана историята за смъртта и живота преди това на млада жена и нейният син Павел. Пътя, който изминава Марина в последните си дни, съдбоносните срещи с няколко необичайни, чепати, но по своему добри и мъдри обитатели на скалите в Созопол. История за много любови, минали, но недоизживяни, за грешки, прошка, себеотрицание, за бащино израстване и сплотеност, за море и вяра. В последните си дни Марина намира достоен дом за Павел и хора, които да му покажат смисъла на живота, да му дадат въпросите и да го окуражат да търси отговорите им.

Михаил К. е известен от миналото актьор, който изживява ролята си на местен алкохолик, оставяйки всичко да се руши покрай него. Срещата с Марина и любовта му към Павел ще преобърнат безмисленото му съществуване. Демир, стар, мъдър турчин и Настасия, люта македонка са двама старци, пазители на древни тайни, ясновидци и гадатели. Те ще внесат магичното в живата на Павел и ще му покажат правилния път. А Луиза е неговата втора майка, твърда като гранит арменка, която успява да сплоти всички край себе си.

Историята ни е поднесена като разкази от различните главни герои като пръв започва вече порасналият Павел. Ставаме свидетели на съкровените мисли и страхове на всеки един.

До тук всичко звучи много добре, дори твърде прекрасно. Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише. Уж са различни хора, а мислите им звучат по един и същи начин, започват да се сливат от един момент нататък. Твърде еднотипно, без оригинални идеи, объркано и отегчително на моменти.

Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.

Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.

Това е личното ми мнение, но ако вие имате интерес, то ви съветвам да прочетете книгата и да споделите вашите впечатления и преживявания на страниците и.

“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

“Знахар” – Тадеуш Доленга-Мостович

“Знахар” е първата книга от серията за професор Вилчур. Книгата е написана през 1937, но част от темите засегнати в нея са много актуални и днес.

znahar

Историята ни запознава с професор Рафал Вилчур – той е блестящ хирург, ръководи болница, в която прави рискови, но успешни операции. Освен това има завидно положение в обществото и щастливо семейство – красива съпруга и прекрасна дъщеря. Всичко изглежда идеално докато един ден и то точно в деня на годишнината им, той се прибира у дома и намира прощално писмо. Отчаян и съсипан професорът излиза от дома си и се запилява по улиците на града. Неприятни стечения на обстоятелствата променят живота му завинги. Събитията започват да текат бързо и скоро се озоваваме на съвсем различно място, проследявайки живота на един загубил себе си човек.

И макар историята да е доста мелодраматична, да е предсазуема и да има лек привкус на сапунен сериал, то тя има неподозирана дълбочина. Повдига се въпросът какво определя човек и дали документите са по-важни от делата му. Какво е да си сам и отхвърлен от света под прицела на хорските клюки и завист? Дали дипломата е достатъчна, за да се помага на хората или трябва да има нещо повече? Човек има ли нужда от много пари или насъщният хляб, топлата дума от близък човек са достатъчни, за да осмислят дните му? И какво би направил същия, в името на някой друг? Има ли ненаказано добро и какво е мерилото за справедливост?

Динамичен сюжет, съчетан с приятен, описателен стил, задълбочени размисли и увлекателна история. Реалистични герои, движени от чисто човешки мотиви. Книгата ме държа будна до 5 сутринта, макар да знаех как ще свърши, а това не ми се е случвало много отдавна и е показателно за качествата и.

Съвсем скоро се надявам да прочета “Морал”, която е втората част от историята.

“Нощем с белите коне” – Павел Вежинов

От много време се каня да прочета нещо от Павел Вежинов. Никога не съм се сблъсквала с неговото творчество, но переодично попадах на силни и положителни отзиви за различни негови творби. Нямам логично обяснение защо от всички негови книги посегнах към “Нощем с белите коне”, не съм чела ревюта за книгата и нямах абсолютно никакви очаквания за сюжета и тематиката.

noshtem_s

Историята започва със смъртта на жената на академик Урумов, но това е само отключващият фактор за последващите събития. Разказът след това ни въвежда във вътрешния свят на академика и другите герои. Ставаме свидетели на техните мисли за отминали времена, направени грешки и пропуснати възможности, за цената, която са платили за различните избори и за равносметката, която се прави покрай трагични събития. Попадайки в света на академик Урумов бях погълната от неговите размисли за живота и всичко останало. Една лека меланхолия и голяма доза обреченост ме завладяха. Макар в основата да са случки от миналото и настоящето на главните герои, то чуствата са водещи и определящи основните внушенията в книгата. Академикът е човек от едно различно време, в което достойнство е било над всичко и макар всичко да се е променило той остава твърдо зад своите убеждения.

Ясно се вижда противопоставянето между старото и новото при съпоставянето на академика и неговия млад, талантлив и доста напорист племенник. В образа на Александър виждаме друг морал и отношение към света, запазването на достойнството е заменено от желанието за постигането на целите на всяка цена без оглед на използваните средства. С мерзавците човек не може да се държи на положение, трябва да ги постави на мястото им по всякакъв начин.

Романът е многопластов и съдържа в себе си много послания – сблъсъкът на старото и новото, разликата в живота и хората при различните поколения, предателства и изкупления, мечти и несбъднати копнежи. И все пак за мен това си остава история за любовта – закъсняла в залеза на дните, младежка и необуздана, пълна с кавги и недоразумения или пък несподелена. Любовта в различните и форми и проявления, компромисите, които сме готови да направим в нейно име и колко опустошаваща и жестока може да бъде цената за това понякога.

Много се впечатлих от времето, в което се развиват основните събития – по мои скромни сметки това е малко преди или по времето на моето раждане. Аз нямам ясен спомен за тези години, но в мен е останало едно по детски наивно усещане за други взаимоотношения и ценности, различни от сегашните. Беше ми много интересно да прочета за ежедневието на главните герои, за срещите и разговорите им. За различните порядки и жаргона, който се е използвал.

Горещо препоръчвам на всички, които не се плашат от дълбочината в историята и са готови да се сблъскат с меланхолията. Изказът на автора е толкова лек и същевременно описателен, че книгата се прочита неусетно.

 

“Задължителни клишета в историческия любовен роман” – Н.К.Перфилова

Един ден разглеждах коментарите за различни произведения в Читанка и пред погледа ми попадна “Задължителни клишета в историческия любовен роман”. Заглавието и коментарите за книгата ме заинтригуваха и се зачетох. Макар и под формата на роман, книгата е сравнително кратка и върви бързо.

Лидия е инженер по професия, но литературен блогър за забавление. Тя обича в свободното си време да прелиства булевардни романи и после да ги усмива в жлъчни ревюта. След едно негативно ревю към авторка на исторически любовни романи, пишеща под псевдонима Кристина, нещата се променят. Лидия е запратена в историята от романа за наказание и за да се върне към сегашния си живот трябва да събере двамата главни герои. Тя се намира в неопределено минало, в неопределена страна и е в ролята на злата братовчедка. На пръв поглед изглежда много лесно да събере невинната и красива братовчедка със своя годеник, но в последствие нещата доста се усложняват. Заформят се различни любовни интриги и дори убийство. Времето тече, а Лидия се оплита във все по-объркани отношения в опита си да се прибере у дома.

Грабна ме идеята за усмиване и иронизиране на клишираните любовни сюжети. В началото книгата вървеше динамично и ме забавляваше. След средата обаче сякаш сюжета забоксува, започна да дотежава и доскучава. Края никак не ме изненада, но пък доста ме разочарова, изглеждаше като кръпка. Авторката е загубила контрол над историята и използва клише, точно като тези, които усмива, за да я приключи. В опита да избяга от едни клишета се е озовала в противоположните, но също толкова изтъркани похвати на натуралистичните секс сцени и използването на циничен език без нужда. Идеята е имала потенциал, но в сегашния вариант той за мен е похабен. Макар да е кратка по обем и да се чете за 2-3 часа не бих се осмелила да я препоръчам. Но пък ако търсите неангажиращо забавление за плажа или край басейна може да и дадете шанс, ще я намерите в Читанка на този линк цък.

Разрових в интернет за повече информация за автора, но единственото, което намерих са постове с откъси от книгата в различни форуми. Правя заключение, че това е лично творчество на млада авторка, която се саморазпространява. Дано след не особено ласкавото ревю и аз не се озова в нечия книга. 🙂