“Сянката на вятъра” – Карлос Руис Сафон

В последно време основно чета и не отделям почти никакво време за нахвърляне на мисли. Преди няколко седмици приключих с нашумялата “Сянката на вятъра”.

shadow_of_the_wind

Сюжетът се развива в Барселона след гражданската война в Испания. Бащата на Даниел Семпере държи антикварна книжарница и една знаменита вечер го отвежда на тайнствено място – гробище за забравени книги. Даниел има възможност да си хареса една единствена книга и да я извади от забравата. Изборът му се спира на романа от Жулиан Каракс – “Сянката на вятъра”. Без дори да подозира с избора на книга Даниел прави съдбоносна промяна в живота си. Покрай книгата, чиито пазител е станал, Даниел се сприателява с Густаво Барсело и неговата ангелски красива племенница Клара. Болезненото израстване от младеж до млад мъж е белязано от тайнствената книга и нейният загадъчен автор. В една мрачна нощ се появява един от героите в книгата, олицетворение на самия дявол и предявява претенции към нея със заплахи и желание да я унищожи. Това е последната капка в чашата с любопитство и Даниел се хвърля с всички сили да разравя миналото и да събира информация за Жулиан, разкривайки подробностите около мрачната му съдба и унищоженото му творчество.

Има видим паралел между събитията в живота на Даниел и този на младия Жулиан. Воала на миналото се повдига страница след страница разказвайки тъжната и драматична съдба на Жулиан. Дали същият злощастен късмет ще се повтори и при Даниел? Ще успее ли той да се справи с предизвикателствата и да се пребори за щастието и любовта си?

Много противоречиви чувства събуди в мен тази книга. Имаше дни, в които не можех да се откъсна от нея и такива, в които нямах сили да продължа да чета. В началото мислех, че основното в историята е разкриването на мистерията, обгръщаща живота на Жулиан.  Но след като я приключих цялата смея да твърдя, че това е книга за любовта и саможертвата във всичките възможни форми – от крайния егоизъм до пълното себеотрицание. Нещата не са черни и бели, няма добро и лошо, а само нюанси и наслагване на емоции. За всяко нещо има причина, зад всяко действие има по-дълбок смисъл. Образът на Барселона е толкова ярък и присъствието на града е така осезаемо, че тя става главен герой, без който нищо няма да е същото. Атмосферта и внушението са определени от Барселона и събитията случващи се в нея. Езикът е богат и описателен, но моменти крайно изчерпателен. Основната настроение е смесица между магичното и мистериозното, а цялостното усещане е мрачно и подтискащо.

Книгата е първа част от четерилогия, наречена “Гробището на забравените книги“. Надявам се скоро да имам възможност да прочета и останалите части.

“Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса.”

“Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.”

“Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. “

“ЛАМЯ ЕООД – Освобождение” – Марин Трошанов

На пазара е вече втора част от трилогията на Марин Трошанов “ЛАМЯ ЕООД”, а аз я прочетох на един дъх. За да си припомните началото на историята натиснете тук.

lamya2

След срещата с душеяда и смъртта на леля Станка, живота на Станимир е изхвърлен в коша за боклук. Той трябва да започне да събира остатъците от съществуването си и да си даде равносметка дали иска да продължи да пилее дните си в търсене на отдавна изгубената Мая. Лина и любовта са на една крачка и съвсем малко е нужно, за да започне нормален или поне привидно нормален живот. И докато разсъждава над миналото си Станимир се сблъсква със страшни създания, обитаващи дълбините на изоставени минни галерии, освобождава силата, затворена в кукерската маска и се сблъсква със страховит ифрит. Дали ще има смелост да продължи да търси Мая или ще се откаже в името на нормален живот?

Динамична, увлекателна и отново пълна с красиви илюстрации книга. Историята има няколко сюжетни нишки, които се допълват. Опознах Миро и Лина в дълбочина и те ми ставанаха още по-симпатични и близки. В безизходният им, мрачен свят все пак има място за любов.

Книгата свърши в много ключов момент и нямам търпение за трета част, която се очаква през 2018, за да разбера развръзката.

“Доста” – Мона Чобан

В последно време донякъде съзнателно, а донякъде и на късмет попадам на книги, описващи завръщането към корена и търсенето на смисъла на живота. Поредна такава е книгата на Мона Чобан.

dosta

Катерина е българка, живееща в Париж от доста години, младостта и най-хубавите и години са прекарани там. Но нещо не и достига, липсва и близост и споделеност в отношенията с мъжа и. Хем се обичат и са заедно, хем не съвсем – има невидима стена, която ги разделя и ги кара да гледат в различни посоки. Катерина решава да купи къща в село Буйново и да я възстанови, с идея там да се оттеглят след пенсионирането си и тя да стане техен пристан между дългите пътувания с кемпер из Гърция и Европа. Местните хора посрещат с недоверие новодошлата, но бързо се приобщават, след като виждат искрената и привързаност към къщата. И както повечето истории за стари къщи и в тази се крие отдавна забравена тайна, чието време за разбулване е дошло. Ножа от полицата над камината кара улавия Пабоб да крещи и да вика отчаяно Доста. Коя е Доста и каква съдба я е сполетяла? Защо след толкова години името и все още измъчва наследниците и и буди страховете им? Какво проклятие дебне там? Местните заедно с новодомците изпълняват дадена отдавна дума и развалят вековна клетва. А междувременно успяват да намерят път към себе си и да сбъднат собствените си желания, преборвайки страховете си.

Мона Чобан е псевдоним на българската писателка Цанка Цанкова. Тя живее от дълги години в Париж, но въпреки това звученето в книгата и е типично българско. Историята е разказана стегнато, без ненужни и отегчителни описания. Интересни са описаните герои – такива хора може да се срещнат в почти всяко българско село. А историята от миналото е пряка връзка със старите ни фолклорни вярвания.

Има топлина и уют, спокойствие и хармония. Човек, четейки неусетно си прави равносметка кое е важно в живота му и как би исакл да го изживее. Женските образи са ярки и запомнящи се. Не, че в историята няма мъже, но те сякаш са на заден план и играят поддържаща роля. Основно се акцентира върху женската душа, терзанията и силата и, нуждата от любов и жертвите, които се правят в името на любовта, неизказаните тайните и страховте им. Катерина, Вела, Дона и Стана се много различни и като характери, и като живот, но това не им пречи да намерят приятелство и подкрепа една в друга.

dosta2

Скоро видях, че по книжарниците са пуснали нов тираж на книгата с различна корица. Аз предпочитам първия вариант на корицата и имах късмет да намеря една останала бройка, но нека корицата не ви спира да прочетете тази приятна история.

“Тъй стоя Катерина цяла нощ пред камината.Отдолу, през прозореца си я гледаше Вела и й бе мъка и жал.Но знаеше старата, че за любовта всеки сам се ражда и сам узрява. Че няма кой да те научи как се обича ни себе си, ни другите. Че тоя път една жена, ако не го извърви сама към себе си, нама да срещне и другия.”

Още за книгата може да прочетете тук.

“Степният вълк” – Херман Хесе

За едно книжно събитие се захванах да прочета “Степният вълк” на Херман Хесе.

stepniq_valk

В книгата се описва живота или по скоро опита за бягство от живота на Хари Халер. Петдесет годишен особняк, избрал изгнаничеството и самотното съществуване пред бюргерския начин на живот. Хари вярва, че част от личността му е степен вълк и именно тя му пречи да живее в общоприетите норми. Съзнателно прави избор да се изолира от околния свят и да бъде в ролята на отегчен, страничен наблюдател. Обикаля пустите нощни улици и самотните кръчми, разсъждавайки за самотата, живота на бюргерите, изкуството и неговите проявления, възможността да сложи край на живота си и да се отърве от мъчението. И точно, когато е събрал достатъчно смелост, за да използва бръснача, среща Хермине. Младото момиче му въздейства по особен начин, тя знае и разбира най-съкровените му помисли, успява да го подчини на желанията си и да го въвлече в нейния свят. Хари се озовава на местата, които много е презирал и избягвал преди, шеметно носейки се под звуците на фокстрота. Открива удоволствието на това да се изгубиш в тълпата и личността ти да се размие сред множеството. Успява да намери рецептата за истинското щастие, макар и краткотрайно. Впуска се в едно изживяване само за умопомрачени.

Наситен с подробности и описания стил. Дълбоки философски размисли за самотата, самоубийството, смисъла на живота, отношението към изкуството. Херман Хесе е направил много задълбочен и обстоен анализ на светоусещането на един застаряващ мъж. Книгата е многопластова и съм убедена, че при втори прочит ще открия още много пропуснати нишки. Преди години четох “Сидхарта” и дълго време бях очарован от нея, обзело ме беше спокойствие и лекота, които помня и до днес. Тази книга доста ме натовари, провокира мрачни мисли и на моменти усещане за безизходица. Ако я четях в друг момент, а не след дълга и студена зима, може би щях да имам друго отношение. Препоръчвам за всички, които не се плашат от задълбочени размисли.

“От друга страна, на всички самубиийци е позната борбата срещу изкушението да прекъсненш сам нишката на живота. Всеки знае в някое кътче на своята суша достатъчно добре, че самоубийството е изход, но подъл и незаконен, че всъщност по-благородно и по-красиво е да оставиш да бъдеш победен и повален от самия живот, отколкото от собствената си ръка.”

“Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.”

“Боже, защо Господ лъже?” – Нидал Алгафари

Прочетох книгата след горещи приятелски препоръки. В последствие разбрах, че това е първа част, а има и втора такава, в която историята продължава. Та това ревю ще е малко незавършено.

bozhe-zashto-gospod-lyzhe

Двамата полубратя, Богомил и Божидар, разделени по волята на съдбата, се намират след дълги години без да знаят каква връзка имат помежду си. Богомил е майстор-зограф, изрисувал чудотворната икона пред която всеки ден коленичи и се самобичува монахът Козма, загърбил светското си име Божидар. Майсторът на смъртния си одър разкрива душата си пред монаха, но не в търсене на прошка. Богомил разказва за огромната си любов към Цвета и как страстта му към нея е докарала чума на цялото село. Покрай основната история за Козма и Богомил в сюжета са вплетени много други кратки разкази разкриващи порядките и нравите по онова време в предосвобожденска България.

Сюжетът е наситен с много любови, раздели, изневери, предателства и жертви. Разказаната история съдържа динамика и множество вълнуващи обрати. Задържа интереса и провокира любопитството. Има прекалено много нахвърляни идеи, които остават недоразвити, а имат потенциал да станат пълнокръвни истории. И въпреки, че има много различни истории повечето са представени като клишета – педерастия сред монаси, посегателство над деца, плътски страсти, блудници и копелета, парясани невести, осъждането на ересите и нестинарството, краденето на момите, важността на девствеността, домашното насилие над жените, хайдуците, жестокостта на хората. Основно се акцентира на плътските щения, а българинът и бита му са представени тенденциозно и пошло. Липсва дълбочина на героите, те са еднопластови и почти не търпят развитие в тази част от разказа. В използвания език се съдържат доста архаични думи, но са повече като кръпки към опростения и съвременен словоред.

Голяма част от книгата, както самото заглавие загатва, са размишления и теологически спорове представени посредством героите. Опитът на автора да представи противопоставянето на божиите слова срещу неправилното и осъдително тълкуване, което се прави от хората уж в името божие заслужава похвала. Защитава се любовта и правото на всеки да обича и да бъде приет такъв какъвто е. Споделям тези виждания и до голяма степен съм съгласна с представените доказателства, но останах с усещането, че се търси излишно скандализиране, вместо защита на правотата. На много места се цитира Библията и различни жития на светци, но въпреки тези цитати теологическите спорове звучат неубедително. През цялото време правех паралел с подобни откъси в “Името на розата”, но ако там бях очарован тук по скоро бях отегчена.

Книгата е имала потенциал да се превърне в сериозно четиво, но за съжаление е останала на ниво на сапунен сериал от време оно. И макар, че имам доста забележки и резерви, най-вероятно ще прочета и втора част, без очаквания просто от любопитство.

“ЛАМЯ ЕООД” – Марин Трошанов

В последно време предварително проучвам книгите, които си купувам и винаги имам някаква идея какво ще получа. Не такъв е случеят с “ЛАМЯ ЕООД” – мернах я в книжарницата, бързах и просто я грабнах. И това беше много добро решение.

lamq_eood.jpg

Станимир и Мая са млади, влюбени, щастливи и животът е пред тях. Всичко звучи прекрасно докато един ден Мая не изчезва мистериозно. Никой няма идея как се е случило и къде е младото момиче. Дори след петнайсет години Станимир не е загубил надежда да я намери и продължава да я търси. През това време е научил доста за свръхестествените сили, които ни заобикалят и приема нестандартни поръчки, за да помогне на хора изпаднали в беда. Бори се с призраци, обладани предмети и демонични сили. В търсенията и битките си не е  сам – помагат му асистенката Лина и внуците на баба Станка, хазайката му. През деня Станимир се бори за асистенско място в университета, а през останалото време се опитва да открие одавна изчезналата си младежка любов и да разреши поредица от нетипични загадки.

Увлекателно написана, историята те поглъща и те води през различни места и случки. Неусетно се запознаваш с всички главни герои и започваш да ги харесваш, да се тревожиш за тях и да мислиш за предстоящите събития. Стилът е лек  и непретенциозен, но достатъчно добър, за да накара косъмчетата по гърба ти да настръхнат в определени моменти. Книгата е много добре оформена, а вътре е пълна с рисунките на Веселин Чакъров и Петър Станимиров, които обогатяват преживяването и дават визуална представа за героите и случващтото се. Отвореният край загатва продължение на историята, което аз с нетърпение очкавам. Препоръчвам на всички, които не се плашат от страховити създания от отвъдни светове и са жадни за приключения.

P.S. ЛАМЯ идва от Ловец на аномалии и мистериозни явления.

“Стопанката на Господ” – Розмари Де Мео

От няколко месеца чакам тази книга и чак не ме свърташе вече последните дни от нетърпение. И най-накрая книгата се появи, а аз бях от щастливците, които успяха да си я поръчат в първите няколко часа и вярвам, че си заслужава чакането и нетърпението. Прочетох я за по-малко от ден, а сега си препрочитам откъси от нея и се наслаждавам.

stopankata

Историята разказва за Райна, млада българка, омъжена за италианец, завърнала се в родината, за да се възстанови от живота в Италия и измъчващата я носталгия. Стъпките я водят в едно малко селце и я срещат с някои от неговите обитатели – три баби и един дядо. И какво толкова интересно има в това ще си речете вие. Интересното е, че тези хора са пазители на старото знание на българите и на старата им вяра. От всяка страница лъхат отдавна забравени обреди и обичаи, неща простички, а всъщност магични. Баба Магда е наречница и може да използва думите на хората, за да отключва силата им и да сбъдва най-съкровенните им желания. А Райна става нейна ученичка, нишките на съдбата се преплитат и историята започва да ни води. Вангел Илиев на младини е бил даскал и е увличал учениците си в магията на историята и езика, а сега предава единайсетте повели на народа ни като наследство за Райна, да ги пази и разпорстранява. Баба Рада и Сабрие също са част от историята, всяка с особеностите си помагат на Райна да намери сили и път за да сбъдне предопределението си. Трите нищенарките тъчат съдбата на младата жена, а Времето плете и преплита ту спирайки, ту избързвайки малко. А кой е Господ и как се стопанисва той е част от историята.

Мъдростта на предците ни, почитта към земята и рода, простичкият живот, изпълнен с толкова смисъл – всичко това се пресуква в едно и създава магичната история на Райна. Това всъщност е биографичната история на самата авторка. А тази книга не е обикновен роман, а магия събрана в страниците, требник, мехлем за душата. И не случайно всяка втора дума в това ревю е магия като прочетете сами ще разберете. Неусетно, докато човек с интерес следи делата на главната героиня, си припомня забравени отдавна порядки – какво се прави на Игнажден или Еньовден, кой е Господ и какъв е пътя на душата, каква е работата и на тази земя. Това е книга за българщината и за всичко що ни е сторило наорд, за богатството на езика ни, за силата на корена ни. Ще намерите друг смисъл в думите баба и родина, ще ви се прище да се срещнете с Тихото и Тъмното и да притихнете с тях. По друг начин ще гледате на дърветата в гората, на хляба и водата.

Много още мога да пиша, но каквото и да кажа няма да е достатъчно. По-добре вземете и прочете книгата сами, за да се убедите колко сила и смисъл има стаени по редовете и.

Ще си позволя да цитирам малка част от единайсетте повели на Вангел Илиев, записани в книгата:

“…

11. Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек! 

Ето ги тука и последните четири повели. Като го питаше някой тия откъде са дошли , дядо ми махваше с ръка и викаше: “Не е важно рождеството на думите, а същината им!”.

Изричай само правата дума!

Разбери за какво те бива!

Следвай само твоя си дъх!

Помни, че път се проправя с ходене!

Дано тия повели попаднат в добри ръце и не се затрият! Нека тоз, дето ги прочете и нещо му припламне в душата, да ги покаже и на други българи, и на рожбите им. Че да знаят и помнят какви са повелите на един толкоз стар и мъдър народ! И най-вече да проумеят, че когато българинът оправи рода си отвътре и си почете корена, тогаз пак ще бъде силна България!

                                                                                                                  С почит и вяра Вангел Илиев                                                                                                            По волята на Бога и душата си българин!”