“Творческо писане за мечтатели” – Росела Калабро

Ако от време на време хвърляте по един поглед тук ще знаете, че тази книга беше спомената в един от разговорите под предишен пост. Заглавието веднага събуди любопитството ми, а от своя страна аз си позволих да я предложа за прочит в читателския клуб към фейсбук групата “Чета и трупам лавици с книги“. Лесно я открих в най-близката книжарница, а прочитът ми отне 3-4 дни.

tvorchesko_pisane.jpg

Искам да започна с факта, че имах известни очаквания към книгата, които в голяма степен се разминаха с нейната реална същност. От резюмето на задната корица се бях настроила за среща със симпатична група запалени читатели, които понякога се отдават на писане на лични истории. Не, че групата от историята не е симпатична, даже напротив, но се оказаха доста по-шантави и неочаквано необуздани, начело с разказвача на историята – книжарката Петра. Освен да опознаем живота им, ще съпреживеем пътя към преоткриването им и сбъдването на мечтите им, каращи сърцата да потропват в специален ритъм. Ще се научим да четем затворени книги, да чуваме случайно прошепнати или умешлено изкрещяни истории от различни предмети и ще разберем в какви цветове обичат да бъдат боядисвани стените. А любовта е навсякъде и съпътства сбъдването на всички копнежи и неосъзнати желания. И макар да има малко разочарования всичко накрая се нарежда.

На страниците на книгата има разказани приказки, доста цитати от различни книги, повечето италиански, разбъркани, хаотични мисли, доста музика и танци. Усещане за споделеност и разбиране.

Не мога да кажа, че стила на авторката ме е грабнал, даже на моменти ме дразнеше. Съвсем открито си признавам, че едвам се удържах да не захвърля книгата в далечния ъгъл на стаята. Това до голяма степен се дължеше на факта, че основна част от историята е разказ от първо лице на Петра, а тя понякога ми ставаше твърде превзета и доста скована с всички бръщолевения за калинки, бръмбари и миещи мечки. Все пак проявих търпение и дочетох книгата до край. Хареса ми идеята за ре-куклите, а като най-близък почуствах Армандо с неговото непринудено желание за танц и красота. Така и не разбрак какво се случи с Дилън, но това май няма голяма значение.

Ако очаквате да намерите практически съвети за това как да пишете – то определено няма да намерите такива тук. Росела Калабро е написала ръководство за слушане на затворени книги и за следване на истински мечти, прошепнати от сърцето.

P.S. Една забележка ще си позволя да отправя към издателство “Ера” – моята бройка, макар и много грижливо избирана сред няколкото налични на щанда, не беше с добре изрязани страници и ми се налагаше аз да ги разделям докато чета, което доведе до съксване на няколко листа. Звука на скъсана хартия и раздърпания вид на нова книга дълбоко ме натъжи. В бъдеще е желателно да сте по-внимателни към книгите, които представяте на читателите си и да не допускате такива пропуски.

Advertisements

“Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд

Тези дни приключих прочита на една емблематична история, за която нямах никаква предварителна подготовка или пък очаквания, освен факта, че многократно съм чувала името и. През годините съм засичала откъси от филм по книгата, но винаги съм бързала да превключа канала, за да не си разваля бъдещото удоволствие от четенето.

dorian_grey

Книгата е изключително популярна и едва ли е необходимо да правя резюме на сюжета, но все пак ще си позволя да нахвърлям няколко думи. Дориан Грей е очарователен, невинен младеж, който с неподправената си красота и свежест провокира свой приятел художник да го увековечи в портрет. Художникът съумява да улови цялото съвършенство и чистота на младежа, претворявайки го в портрет. Докато позира Дориан среща лорд Хенри, който с няколко думи успява да разбонтува душата му и да вмъкне покварата в мислите му. От този съдбоносен миг пороследяваме живота на Дориан, надарен не само с красота, но с богатство и с високо обществено положение. Съпреживяваме първата, дълбока, искрена любов и всичко последвало от това.

Признавам си в самото начало историята ми вървеше бавно и дори имаше момент, в който ме отегчи и загуби вниманието ми, но това беше за кратко и най-вероятно се дължи на моментното ми настроение. След това развитието на сюжета ме погълна и всики мои опасения за типична, блудкава любовна история бяха разсеяни. Тук искам да направя вматка, че не бях чела резюме за книгата предварително и нямах никаква представа какво да очаквам. Изключително много ме впечатли последващият обрат и първоначално извика усмивка на доволство, която се трансформира в чуство на разочарование и тъга от лесното падение.

Поставят се много морални въпроси, развити в задълбочен и пространен анализ на една нетипична гледна точка. Интересно ми беше да се запозная отблизо с живота и мисленето на част от привилигированата класа. Да разсъждавам над ролята на изкуството и оправадава ли неговата красота жертвите, които се правят. Можеш ли да имаш морал, ако си освободен от последствията от делата си и страхът от отплата ли е възпиращия фактор, първопричниата да постъпваме правилно. Може ли човек да е добър безусловно и въпреки всичко.

Излишно е да споменавам неподражаемия стил на Оскар Уайлд и богатството на представените идеи. Финалът беше предсказуем поне за мен, но книгата определено заслужава внимание и прочит. Ще бъде прекрасна компания в мразовитите зимни следобеди.

“Балкански грешник” – Димитър Кирков

Прочетох тази книга след препоръка в GoodReads, за която благодаря.

balkanski_greshnik

“Балкански грешник” е огромен по размери и обхват разказ за живота на Димитър Попов – започнал в България, когато той е младеж, проследяваме неговото балканско странство през Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. Димитър и неговият пръв приятел Михалис се забъркват в мрачни събития, които ще променят целият им досегашен живот и ще ги превърнат от младежи с добро бъдеще в скиталци. От Пазарджик те ще се озоват в съседна слънчева Гърция и това ще е началото на едно огромно приключение. Главният герой се приспособява на всяко ново място. Става свой сред чужди. Вписва се сред месните, изучава порядките и желанията им. Намира и губи приятелства, създава врагове, среща различни жени и се влюбва, печели и губи пари и това не е дори малка част от преживяванията му. Дали двамата приятели ще съумеят да запазят приятелството си или обстоятелствата ще ги разделят? Има ли съдба и може ли човек да избяга от нея  и греховете, които е сторил? Можеш ли да загърбиш миналото и да започнеш на чисто в нова страна и с ново име?

Колосално пътуване из Балканите и порядките на различните народи там. Толкова различни и толкова еднакви. Безпристрастно се засягат темите за изселването на българите от Беломорска Тракия, живота на същите в границите на Османската империя, отношенията ни със съседите сърби. Дребни случки и събития напомнят за минало, което е изпълнено с предателства, кръв и огорчения. Дали някога ще забравим и ще можем ли да започнем на чисто? Твърде много сме се омесили по съседски, но и твърде много натрупана горчилка има между нас. Става очевидно, че хората без значение от тяхната националност се движат от едни и същи мечти и стремежи. Макар и говорещи на различни езици еднакво любят, страдат и живеят.

Богато, но непретенциозно описание. История пълна с много реалистични обрати, ситуации будещи размисли и поставящи морални дилеми. Описание извикващо живи образи и картини на напрежение, възхита, погнуса. Реалистично представяне на ситуацията у нас и при съседите в политически и злободневен план от миналия век.

На своите над 700 страници се разполага хроника на един човешки живот, изпълнен с възходи и падения, любови и разлъки, търсения и намирания. Героите са многостранни, създадени с дълбочина и реализъм. Всички описани събития са многопластови и непредвидими. Тук няма черно и бяло, а само различни нюанси на сиво – понякога почти прозрачно светло, а в друг момент тъмно и нагнетяващо.

Историята напомня на приключенските романи на Карл Май като динамика и развитие на сюжета – главният герой се хвърля от едно приключение в друго без дори да може да си поеме дъх. Но за разлика от типичните приключенски романи е много по-задълбочена, липсва младежката наивност и гарантираният добър край на всяка цена. Споделяме размислите на един човек загубил наезапочналото бъдеще и принуден да се променя постоянно, за да оцелее.

Монументален и мащабен труд, който препоръчвам с две ръце. Не знам абсолютно нищо за автора на книгата, но след тази първа среща ще се поинтересувам повече и ще потърся други негови творби.

Много ми е трудно да разказвам без да разкривам подробности от сюжета за това ще онагледя с няколко цитата:

“Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…”

“То споменът е измамно нещо — човек взема от миналото, което му е потребно, че да си нарисува своята картинка.”

“В последно време българинът добре научи що е туй банкова далавера. И как чрез разни банкови ходове може да оглозгаш един народ до кокал. В тая кал не ми се ще да нагазвам много, защото няма начин да не стигнем до нашенските политици — най-гнусното нещо за мен. Ще кажа само, че обирът беше повсеместен, отдавна, отдавна обмислен в големите кабинети на предишната власт и изпълнен по ноти. И докато едни скачаха по площадите и ревяха по митингите, други смъкнаха на хората и ризите от гърба. То и тия, дето водеха навалицата по митинги и площади, друго не направиха тогава, ами само осигуриха тила на избрана чета разбойници, че да си свършат спокойно те грабежа в суматохата и сред патардията. Мисля си, че това всъщност им беше и задачката на пламенните водачи, че и повечето от тях бяха подбрани в същите големи кабинети, претеглени там и преценени кой какво е годен да свърши и колко ще струва. И всеки си получи възнаграждението според уговорката — кой пари, кой пост, кой в странство замина, кой професор го произведоха, всекиму — каквото душа сака… Точка, точка! С две думи само се отклоних. Ама все вярвам, ще се намерят някой ден хора да опишат и едните, и другите с имена и подробности…”

“Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.”

“Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…”

“Живот в скалите” – Мария Лалева

Повече от година попадам на различни цитати и откъси от тази книга във Фейсбук и определено привлякоха вниманието ми. Носеха се слухове за евентуалното и издаване. Най-накрая преди месец беше указана и точната дата. До толкова нямах търпение, че дори направих предварителна поръчка за книгата, но поради различни причини тя доста закъсня в пътя си до мен. Ентусиазмът ми беше толкова голям, че отидох на представянето на книгата и среща с авторката в културен център Тракарт. За мое огромно съжаление закъснях и от мястото ми нищо нито се чуваше, нито се виждаше и това ме принуди да си тръгна по-рано от желаното.

В книгата е описана историята за смъртта и живота преди това на млада жена и нейният син Павел. Пътя, който изминава Марина в последните си дни, съдбоносните срещи с няколко необичайни, чепати, но по своему добри и мъдри обитатели на скалите в Созопол. История за много любови, минали, но недоизживяни, за грешки, прошка, себеотрицание, за бащино израстване и сплотеност, за море и вяра. В последните си дни Марина намира достоен дом за Павел и хора, които да му покажат смисъла на живота, да му дадат въпросите и да го окуражат да търси отговорите им.

Михаил К. е известен от миналото актьор, който изживява ролята си на местен алкохолик, оставяйки всичко да се руши покрай него. Срещата с Марина и любовта му към Павел ще преобърнат безмисленото му съществуване. Демир, стар, мъдър турчин и Настасия, люта македонка са двама старци, пазители на древни тайни, ясновидци и гадатели. Те ще внесат магичното в живата на Павел и ще му покажат правилния път. А Луиза е неговата втора майка, твърда като гранит арменка, която успява да сплоти всички край себе си.

Историята ни е поднесена като разкази от различните главни герои като пръв започва вече порасналият Павел. Ставаме свидетели на съкровените мисли и страхове на всеки един.

До тук всичко звучи много добре, дори твърде прекрасно. Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише. Уж са различни хора, а мислите им звучат по един и същи начин, започват да се сливат от един момент нататък. Твърде еднотипно, без оригинални идеи, объркано и отегчително на моменти.

Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.

Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.

Това е личното ми мнение, но ако вие имате интерес, то ви съветвам да прочетете книгата и да споделите вашите впечатления и преживявания на страниците и.

“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

“Знахар” – Тадеуш Доленга-Мостович

“Знахар” е първата книга от серията за професор Вилчур. Книгата е написана през 1937, но част от темите засегнати в нея са много актуални и днес.

znahar

Историята ни запознава с професор Рафал Вилчур – той е блестящ хирург, ръководи болница, в която прави рискови, но успешни операции. Освен това има завидно положение в обществото и щастливо семейство – красива съпруга и прекрасна дъщеря. Всичко изглежда идеално докато един ден и то точно в деня на годишнината им, той се прибира у дома и намира прощално писмо. Отчаян и съсипан професорът излиза от дома си и се запилява по улиците на града. Неприятни стечения на обстоятелствата променят живота му завинги. Събитията започват да текат бързо и скоро се озоваваме на съвсем различно място, проследявайки живота на един загубил себе си човек.

И макар историята да е доста мелодраматична, да е предсазуема и да има лек привкус на сапунен сериал, то тя има неподозирана дълбочина. Повдига се въпросът какво определя човек и дали документите са по-важни от делата му. Какво е да си сам и отхвърлен от света под прицела на хорските клюки и завист? Дали дипломата е достатъчна, за да се помага на хората или трябва да има нещо повече? Човек има ли нужда от много пари или насъщният хляб, топлата дума от близък човек са достатъчни, за да осмислят дните му? И какво би направил същия, в името на някой друг? Има ли ненаказано добро и какво е мерилото за справедливост?

Динамичен сюжет, съчетан с приятен, описателен стил, задълбочени размисли и увлекателна история. Реалистични герои, движени от чисто човешки мотиви. Книгата ме държа будна до 5 сутринта, макар да знаех как ще свърши, а това не ми се е случвало много отдавна и е показателно за качествата и.

Съвсем скоро се надявам да прочета “Морал”, която е втората част от историята.