“Снежни хора” – Ахмедхан Абу-Бакар

Поредното много приятно попадение от Читанка. Ето няколко думи, за да усетите атмосферата му:

“Веднъж обърках пътя в планините и по древния съвет на нашите старци пуснах юздата с надеждата, че конят сам ще намери верния път; но като чаткаше кротко с подковите по кремъци и гранити, той ме отведе в някакви глухи места; впрочем на дорестия сигурно бяха отдавна познати обраслите вече с пълзяща трева или затрупани с обрушени от скалите валчести камъни и засипани от свлек тесни изоставени пътеки, които водят към величествените върхове на Дюлти-Даг, увенчани от вечен сняг. Внезапно конят спря; той удряше с копито земята и разтревожен, недоволно клатеше глава, сякаш се укоряваше за някаква грешка.

Огледах се. Остра болка сви сърцето ми.

Със стотици зинали прозорци, с черни продънени врати ме гледаше изоставеният от хората аул Шубурум. Шу-бу-рум! Сякаш предизвикателно свистене на студен вятър, провлечен вой в комина, тъжен стон на планинския вълк… Не много отдавна тук живееха хора, насмешливо наричани „небежители“. А сега е изоставен аулът на подивялата пътека като износен, стар, много пъти кърпен, съдран, неведнаж мокрен от поройни дъждове и изсъхвал на слънце овчи кожух.

Сакли полуразрушени, сакли с плъзнали по стените пукнатини, сакли с рухнали покриви… И сред тях джамия, извисила в небето минаре, сякаш умиращ е протегнал с последни усилия ръка и зове аллаха.”

И там гледайки старите скали си спомняме за живота кипял по тези места, за коравите хора, живеещи в подножието на Дюлти-Даг, в най-високият аул. За техните дни и ежедневните борби, за отминалите дни, когато от комините се е издигал пушек, а в кухните се е готвел вкусен хинкал. За времето, когато неразумният гробар Хаджи-Бекир прибързано се разведе, а после омъжи кротката си жена за куция Адам по стара мюсюлманска традиция. Когато снежният човек, иначе наречен каптар, слиза от планините в аула и започва да обикаля по улиците, всявайки страх и ужас във всички мирни и добри хора. Докато Айшат, младата докторка, се грижи за болните в малката болница. Там където хората се срещат вечер на гудекана, за да разменят някоя друга дума за това и онова, където се раждат клюките и легендите.

Увлекателна и леко носталгична, разкриваща обичаи и нрави на непознат нам народ- дагестанците. На моменти хем смешна, хем тъжна, затрогваща и истинска история за сакатия Адам и неговото неочаквано щастие да получи добра жена и стопанка на скалята си, за борбата за сърцето на докторката Айшат, за затрупания проход и зловещия каптар, който броди по улиците на осиротяващия аул, за старата вражда, прераснала в неразрушимо приятелство между Али-Худжа и Худжа-Али, за магаричката на последния, за подвига на ловеца, кореспондента от града и ветеринаря, за Хева и неочакваното и щастие. Как хората напускат родните си домове в полите на вечено снежните планини и се местят долу в големите съветски градове.

Много ми харесва повестта, сладкодумният език, използван от Абу-Бакир и усещането за общност и нещо безвъзвратно загубено. Животът продължава, но на ново място, а старите традиции си остават дори там, пренесени през времето. На места сред гладко вървящата история се споменава за новия съветски строй, за голямите градове, лесният живот в тях и индустриалния прогрес. Малко като пропаганда ми прозвуча всичко това. Четох книгата много преди случващото се в момента и въпреки тези откъси бих я препоръчала на всички почитатели на добре разказаните истории.