Тънка книжка, няма и стотина страници, но натежава много с всеки прочетен ред. Думите бяха като неспирни удари в тялото ми, от които едвам си поемах дъх. Четях без да спирам докато се питам защо? Как е възможно това да се случва? Да има толкова жестокост и липса на човещина. Как момиче, израстнало сред домашно насилие би допуснало подобни грешки?
Сериозна тема е засегнала авторката. За тези неща не е прието да се говори, хората смутено обръщат поглед в страни. А Цветелина Цекова е разкрила душата си и дори само един единствен шамар от тази история да е истински, то пак е твърде много.
“Новата прическа на Вики” е отчаян вик на всички жертви, живеещи в непрестанния кошмар на страха, отчаянието и болката. Но от всичко най-страшни са срамът и безизходицата. Това да признаеш пред себе си, че си допуснал ужасна грешка, че имаш нужда от помощ, утеха, закрила. Не знам как работи мозакът на насилник и предпочитам да не разбирам от първо лице в живота си, но съм впечатлена от реалестичното и достоверно изградените образи.
На всяка страница ми светеха червани лампи от поведението на Драго. Всичко в него макар и толкова перфектно ме отблъскваше на подсъзнателно ниво. Има нещо нездраво в желанието да обсебиш живота и вниманието на любимия човек. Свободата трябва и винаги е била преди всичко останало за мен.
За образа на майката не намирам думи и сили да пиша. За мен нейната пасивност се равнява по вина на агресивността на насилниците.
А финалът не ми донесе утеха. Не почуствах нужното възмездие, но може би живота не е справедлив и няма истинско възмездие за лошите дела. А толкова ми се искаше нещата да бъдат различни.
И макар да имам разни, дербни забележки за използваните сравнения и прилагателни, горещо ви я препоръчвам. Можете да я намерите в хартиен или електронен вариант. Вземете я за себе си, прочетете я, подарете я на дъщерите и синовете си, на приятелите си. И говорете за нея и случващото се там – има защо. Темата е много трудна, но не бива да се подминава.
Според статистиката всяка четвърта жена е жертва и ако вие не сте част от тази черна хроника, значи сте огромна късметлийка.
През прозореца 
Евро-джендър простотии, предназначени да отворят прозорец на Овертон за приемане на Истамбулската конвенция, т.е. задължително налагане на педофилията и хомосексуализма сред подрастващите и разрушаване на традиционното семейство.
Убитите от мъжете си – застреляни и разчленени в куфар жени сигурно също са следствие на това?
Убитите от мъжете си – застреляни и разчленени в куфар жени са единствено в евтините криминалните романи 🙂 В България поне за последните 50 години такъв случай не ми е известен. Обаче в Гейропейските страни, приели конвенцията, има работещи “социални” (реално – антисоциални) служби, които имат месечен план за брой отнети от семействата им и настанени при приемни родители деца, като 99% от въпросните приемни родители са хомосексуални двойки. Заради прояви на “насилие” – родителите ударили на детето си един възпитателен шамар, когато то се гевезило. Или му взели телефона, защото не искало да си напише домашните, вместо да виси в социалните мрежи. Потърси в мрежата “креативен секс за елита” и ще разбереш на какво пропрявят път в живота ни подобни книги.
Вместо да ме пращате да търся в нета вземете да проследите криминалните хроники у нас – цитираните са случаи от не повече от две години. За разчленяването на жената и прибирането и в куфар дори беше помогнал бащата на убиеца. Първо да видим гредата в собственото си око преди да търсим сламката в чуждото. А понятия като възпитателен шамар дори няма да ги коментирам. А книгата в голямата си част е базирана на личен опит на авторката.
Навярно визирате случая с Евгения Владимирова. Само дето никой не е разчленявал тялото и. И не е застреляна, а удушена. А понятия като “възпитателен шамар” наистина по-добре не коментирайте, за да не се излагате. Най-сигурният начин да отгледате бъдещ престъпник и насилник е да позволявате всичко на детето си, вместо да му теглите полагащия му се бой, когато го заслужава. Така формирате у него една дълбока вътрешна убеденост в собствената му безнаказаност, типична за всички убийци и изнасилвачи.
В коментара си визирам не само случая с Евгения, но и още няколко на жестоко убити от съпрузите или приятелите си жени като събирателни образи за проявена жестокост. Вижда се, че нещата са доста по-реални от криминалните романи. Жалко, че за вас носенето на последствия се изразява само в бои. Има и много други начини. Да коментирате под книга за домашно насилие как трябва да се възпитава с бой е доста безвкусно. Да не би да твърдите, че носилниците в тези истории малко са били бити като деца и за това сега спокойно и безнаказано посягат на по-слабите от тях?
Не изопачавайте думите ми. Не твърдя, че носенето на последици би трябвало да включва САМО бой. Но боят е една от последиците, при това най-важната. Идете в кое да е днешно училище и влезте в час. Ще видите 2-3 умни деца, които се опитват да внимават. Плюс 25-30 разглезерни, лигавещи се дебилчета, които бърборят, зяпат си телефоните и не обръщат никакво внимание на учителя. Докато по соц. време, като знаех, че ако донеса в къщи забележка за лошо поведение, баща ми ще свали колана и ще ми нашари задника, бях тихичък и кротък като мишка. Както и всичките ми съученици.Защото тогава ги нямаше днешните модерни измислени диагнози – детска хиперактивност, СДВ, дете със специални образователни потребности… Диагнозата беше една – малко сте го били! Само за информация – в най-престижния британски колеж, Итън, където бъдещите колежани се записват още при раждането им, където учат кралските синове и повечето бъдещи премиери, едно от наказанията е бой с пръчки на голо.
Почти всички престъпници са станали такива, защото са израстнали с чувство за безнаказаност. Типичен пример – съпругът и убиец на Евгения Владимирова. Бащата – офицер от ДС. Естествено, на синчето всичко му е позволено и всичко му се разминава. Дори когато убива жена си, ТАТЕ пак се втурва да му помага и да го прикрива. Резултатът сама го виждате.
Итън е институция с традиции, но силно се съмнявам в днешно време да прилагат всичките си наказания.
Децата със специални потребности учеха в отделни училища, та нямаше много наблюдения къде, какво и как.
И колкото и да ви е странно съм станала човек и без да ме бият с колана. Слушала съм в час не от страх, а от желание да науча. Имах късмет с много добри учители.
Тренирала съм и бойни изкуства и дори там никой не прокламираше боя като норма, даже напротив.
“Слушала съм в час не от страх, а от желание да науча. Имах късмет с много добри учители.”
И повечето Ви съученици не бяха кифли и дрисльовци без никаква дисциплина, които отиваха на училище само за да се изфукат с новите си дрешки и телефони и да се правят на интересни? И Вие учехте в общообразователно учиулище, а не в частно с 4-цифрени месечни такси с по един преподавател на 3 до 5 ученика? И един алпийски мармот опаковаше шоколади…
“Тренирала съм и бойни изкуства и дори там никой не прокламираше боя като норма, даже напротив.”
Това ми напомня: “Кариерата ми в детската школа по бойни спортове завърши, когато родителите на децата разбраха, че си нямам и понятие от карате, но просто обичам да бия деца.” 🙂 🙂 🙂 Естествено, че в школите по бойни изкуства никой не прокламира боя като възпитателно средство. Точно както в казармата се стреля, но никой не разстрелва нарушителите на дисциплината. Там се работи на друго ниво – целта е човек да се научи първо да побеждава себе си, а после другите. Но и на двете места физическите наказания са част от еджедневието – в бойните спортове наказателни лицеви опори, в армията – наказателни повторения на тренировки…
Да, учила съм в обикновена гимназия и съучениците ми с редки изключения стояха и слушаха без да развалят дисциплината. А дали са идвали да си покажат новите дрехи и телефони – това не знам.
Тренирала съм бойни изкуства като възрастен, а не като дете.
Виждам, че вие си имате изградена, доста типизирана представа за почти всичко. Каквото и да напиша няма да ви накарам да видите друга гледна точка, та намирам продължаването на този разговор за излишно и не по темата. Благодаря ви за различния поглед!
Хубаво е, че споделихме възгледите си, въпреки че не стигнахме до консеснус. Все пак, ще си позволя от позицията на индивид с повече житейски опит (или с по-типизирани представи за всичко, това зависи от гледната точка) да Ви дам един съвет: запознайте се с практиките на невро-лингвистичното програмиране. И когато попаднете на емоционално въздействащо произведение, не допускайте силните моментни чувства да блокират критичните бариери на съзнанието Ви. Защото тогава ставате жертва на НЛП техника – убежденията Ви биват променени без Ваше желание и участие. А това, според мен, е най-отвратителната форма на насилие.