Една история за завръщането към живота, превъзмогването на отдавнашни страхове. Едно неочаквано и непланирано пътуване на борда на полуразрушената лодка на име ЛаЛеЛу към остров Хиос. Четерима мъже и една жена, тръгнали да търсят спасение, същевременно бягайки от себе си и демоните си.
Неочаквана беше за мен цялата история. Броенето на главите в Катерини в началото ме озадачи, а после стана толкова естествено. Има толкова много емоции и чуства, които породи в мен книгата на Секулов, а от седмици срещам трудности да напиша дори ред за тях. Отварям тефтера с химикал в ръка и до там. Не мога да реша с кое да започна и как да ви опиша Катерина. И аз като спътниците и, мъже пътували и видели много неща в живота, всеки път я помня по различен начин. А тя е просто жена и все пак в нея има спасение и опрощение, кураж и безплътност. Мъжете край нея се променят – превъзмогват страховете си, подмладяват се и ревниво гледат към всички останали. А Катерина просто не е жена за един мъж. Сякаш е събрала в себе си и превъплащява всички жени.
Приятно съм изненадана от Александър Секулов и не очаквах, че точно това ще прочета именно от него. Много ми хареса изграждането на историята и как без предисловие се озоваваш в центъра на събитията, които те засмукват по вълните на Средиземно море сред ветровете бродещи там. ЛаЛеЛу постоянно ме препраща като звучене към Лолита. Намирам символи и предзнаменования дори където не съществуват. Тънка книжка, а толкова много смисли.
През прозореца 
Четейки за другите, намираме себе си.
Това разбрах аз от написаното тук.
Благодаря!
🙂 🙂 🙂
Много точно казано!
🙂
Еми да. Ако изкуствата и литературата в частност са пътища към себе си, на всяко кръстовище литературната критика като регулировчик стои.
🙂 🙂 🙂
В последно време за щастие е модерно да се чете. Но има значение и какво се чете. Аз, признавам си, понякога посягам към леки четива за разтуха, макар че това е чиста загуба на време.
Но съм се докосвала до стойностни творби и знам къде се крият задълбочените мислители, богати на идеи и знания. И при всеки подходящ момент посягам към творбите им, та да надградя, ако може с още малко и в моя свят.
И в забързаното ежедневие за литературна критика хич не ми остава време и от ученичка почти не съм чела такава. Някак в страни ми остават задълбочените, професионални анализи. А и нали хората се шегуват, че който не умее сам да твори, пише критики за другите :).
Чувал съм, че литературната критика и майсторството на преводача не са по-долу от уменията на онези, които пишат книги.
На млади години четях доста, ала покрай работата време за художествена литература не ми остана – което е пропуск мой. И сега чета много, но всичкото е за сметка на специализирана литература – психиатрия, психология, антропология.
Липсва ми времето, когато в мрачен дъждовен ден се кротвах с романче в ръчичките и пътувах заедно с героите към където са се устремили за добро или зло.
Знам, че това време няма да се върне, защото Тангра все по-капризен и нетърпелив става, а с него да се спори е изключително трудно.
Редовно и с удоволствие чета вашите критични коментари – чрез тях се докосвам и до книгите, а то хич не е малко.
🙂 🙂 🙂
За мен е чест и привилегия, че отделяте от времето си за моите размисли!
P.S. Днес в Пловдив беше точно ден за четене на книги с много дъжд и гръмотевици.
За мен е радост този формат на общуване!
Поривът към общуване се счита от авторитетни автори за базисна човешка потребност – същата както порива към татарските кюфтета и бирата, ала някак – на по-високо ниво според мен… и дано и другите наоколо така да мислят
А относно Пловдив – чудесен град е… тепетата, Альоша, старият град, главната улица и капанчетата около Джумаята… и съм убеден в това, защото това е моят роден град – макар преди толкова много-много-много време … 🙂
🙂 🙂 🙂