“Космос” – Карл Сейгън

Задавали ли сте си въпроса как е започнало всичко? Как се е случил Големият взрив? Как са възникнали хилядите звезди и планети в нашата Вселена? Как е възникнал животът на Земята? А дали има извънземни? Какъв е шансът да се срещнем с тях? Ако поне един от горните въпроси някога е минавал през главата ви, то аз ви препоръчвам веднага да си намерите и прочетете “Космос” от Карл Сейгън.

cosmos

В книгата Карл Сейгън прави подробен и пространен анализ на развитието на науката и интереса към звездите от древността до днес. Еволюцията на човека, неговите научни и технически достижения, пътешествията му по Земята и извън нея посредством различните космически мисии. Сейгън систематизирано описва взирането на човека в звездното небе, мечтите и надеждите му, размислите и малките стъпки, които е правил в опита да опознае света, който го заобикаля. Подробно ни запознава с велики мислители като Демокрит, Хипатия, Леонардо, Кеплер, Нютон, Хюйгенс, Шамполион, Айнщайн, Хюмасън и Хъбъл. Колко далеч може да стигне човек, когато е стъпил на раменете на титани.

И макар да говори за сложни и абстрактни идеи Сейгън го прави по толкова простичък и увлекателен начин, че човек, макар и незапознат с материята, разбира всичко. Разказът успява да пробуди желание за развитие и задълбочени размисли. Човек осъзнава, колко малък и незначителен е на фона на огромната вселена. Колко много милиарди години са били нужни, за да достигнем до сегашните си възможности на умерено развита технологична цивилизация и колко лесно всичко това може да бъре разрушено и безвъзвратно загубено, ако не сме достатъчно внимателни. Основният акцент е да продължим да развиваме науката и следвайки разума да успеем да осъществим пътуване до далечни и непознати планети в и отвъд границите на нашата галактика. Един човешки живот може би няма да е достатъчен, но ако всички ние обединим сили и погледнем в една посока ще успеем да постигнем чудеса и да изумим дори себе си.

Книгата е създадена по 13 сериен телевизионен сериал, за който до скоро дори не бях чувала, но сега с удоволствие бих изгледала дори и темите да се повтарят дословно. И освен това всяка глава започва с цитатати от различни автори. Самите цитати съдържат дълбочина и вдъхновяват.

“Великото наследство, което ни оставя Аристарх, е следното: нито ние, нито нашата планета се радваме на привилегировано положение в природата. Оттогава насам това прозрение е прилагано с голям успех (и неизменно е било посрещано с противопоставяне) както нагоре — към звездите — така и настрани, към множество подразделения на човешкия род. То е отговорно за значителния напредък в астрономията, физиката, биологията, етнологията, икономиката и политиката.”

“И ако можем да постигнем интеграцията на Земята, без да изличим културните различия и без да се самоунищожим, тогава вече ще сме постигнали нещо много голямо.”

Advertisements

“Доста” – Мона Чобан

В последно време донякъде съзнателно, а донякъде и на късмет попадам на книги, описващи завръщането към корена и търсенето на смисъла на живота. Поредна такава е книгата на Мона Чобан.

dosta

Катерина е българка, живееща в Париж от доста години, младостта и най-хубавите и години са прекарани там. Но нещо не и достига, липсва и близост и споделеност в отношенията с мъжа и. Хем се обичат и са заедно, хем не съвсем – има невидима стена, която ги разделя и ги кара да гледат в различни посоки. Катерина решава да купи къща в село Буйново и да я възстанови, с идея там да се оттеглят след пенсионирането си и тя да стане техен пристан между дългите пътувания с кемпер из Гърция и Европа. Местните хора посрещат с недоверие новодошлата, но бързо се приобщават, след като виждат искрената и привързаност към къщата. И както повечето истории за стари къщи и в тази се крие отдавна забравена тайна, чието време за разбулване е дошло. Ножа от полицата над камината кара улавия Пабоб да крещи и да вика отчаяно Доста. Коя е Доста и каква съдба я е сполетяла? Защо след толкова години името и все още измъчва наследниците и и буди страховете им? Какво проклятие дебне там? Местните заедно с новодомците изпълняват дадена отдавна дума и развалят вековна клетва. А междувременно успяват да намерят път към себе си и да сбъднат собствените си желания, преборвайки страховете си.

Мона Чобан е псевдоним на българската писателка Цанка Цанкова. Тя живее от дълги години в Париж, но въпреки това звученето в книгата и е типично българско. Историята е разказана стегнато, без ненужни и отегчителни описания. Интересни са описаните герои – такива хора може да се срещнат в почти всяко българско село. А историята от миналото е пряка връзка със старите ни фолклорни вярвания.

Има топлина и уют, спокойствие и хармония. Човек, четейки неусетно си прави равносметка кое е важно в живота му и как би исакл да го изживее. Женските образи са ярки и запомнящи се. Не, че в историята няма мъже, но те сякаш са на заден план и играят поддържаща роля. Основно се акцентира върху женската душа, терзанията и силата и, нуждата от любов и жертвите, които се правят в името на любовта, неизказаните тайните и страховте им. Катерина, Вела, Дона и Стана се много различни и като характери, и като живот, но това не им пречи да намерят приятелство и подкрепа една в друга.

dosta2

Скоро видях, че по книжарниците са пуснали нов тираж на книгата с различна корица. Аз предпочитам първия вариант на корицата и имах късмет да намеря една останала бройка, но нека корицата не ви спира да прочетете тази приятна история.

“Тъй стоя Катерина цяла нощ пред камината.Отдолу, през прозореца си я гледаше Вела и й бе мъка и жал.Но знаеше старата, че за любовта всеки сам се ражда и сам узрява. Че няма кой да те научи как се обича ни себе си, ни другите. Че тоя път една жена, ако не го извърви сама към себе си, нама да срещне и другия.”

Още за книгата може да прочетете тук.

“Степният вълк” – Херман Хесе

За едно книжно събитие се захванах да прочета “Степният вълк” на Херман Хесе.

stepniq_valk

В книгата се описва живота или по скоро опита за бягство от живота на Хари Халер. Петдесет годишен особняк, избрал изгнаничеството и самотното съществуване пред бюргерския начин на живот. Хари вярва, че част от личността му е степен вълк и именно тя му пречи да живее в общоприетите норми. Съзнателно прави избор да се изолира от околния свят и да бъде в ролята на отегчен, страничен наблюдател. Обикаля пустите нощни улици и самотните кръчми, разсъждавайки за самотата, живота на бюргерите, изкуството и неговите проявления, възможността да сложи край на живота си и да се отърве от мъчението. И точно, когато е събрал достатъчно смелост, за да използва бръснача, среща Хермине. Младото момиче му въздейства по особен начин, тя знае и разбира най-съкровените му помисли, успява да го подчини на желанията си и да го въвлече в нейния свят. Хари се озовава на местата, които много е презирал и избягвал преди, шеметно носейки се под звуците на фокстрота. Открива удоволствието на това да се изгубиш в тълпата и личността ти да се размие сред множеството. Успява да намери рецептата за истинското щастие, макар и краткотрайно. Впуска се в едно изживяване само за умопомрачени.

Наситен с подробности и описания стил. Дълбоки философски размисли за самотата, самоубийството, смисъла на живота, отношението към изкуството. Херман Хесе е направил много задълбочен и обстоен анализ на светоусещането на един застаряващ мъж. Книгата е многопластова и съм убедена, че при втори прочит ще открия още много пропуснати нишки. Преди години четох “Сидхарта” и дълго време бях очарован от нея, обзело ме беше спокойствие и лекота, които помня и до днес. Тази книга доста ме натовари, провокира мрачни мисли и на моменти усещане за безизходица. Ако я четях в друг момент, а не след дълга и студена зима, може би щях да имам друго отношение. Препоръчвам за всички, които не се плашат от задълбочени размисли.

“От друга страна, на всички самубиийци е позната борбата срещу изкушението да прекъсненш сам нишката на живота. Всеки знае в някое кътче на своята суша достатъчно добре, че самоубийството е изход, но подъл и незаконен, че всъщност по-благородно и по-красиво е да оставиш да бъдеш победен и повален от самия живот, отколкото от собствената си ръка.”

“Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.”