“Боже, защо Господ лъже?” – Нидал Алгафари

Прочетох книгата след горещи приятелски препоръки. В последствие разбрах, че това е първа част, а има и втора такава, в която историята продължава. Та това ревю ще е малко незавършено.

bozhe-zashto-gospod-lyzhe

Двамата полубратя, Богомил и Божидар, разделени по волята на съдбата, се намират след дълги години без да знаят каква връзка имат помежду си. Богомил е майстор-зограф, изрисувал чудотворната икона пред която всеки ден коленичи и се самобичува монахът Козма, загърбил светското си име Божидар. Майсторът на смъртния си одър разкрива душата си пред монаха, но не в търсене на прошка. Богомил разказва за огромната си любов към Цвета и как страстта му към нея е докарала чума на цялото село. Покрай основната история за Козма и Богомил в сюжета са вплетени много други кратки разкази разкриващи порядките и нравите по онова време в предосвобожденска България.

Сюжетът е наситен с много любови, раздели, изневери, предателства и жертви. Разказаната история съдържа динамика и множество вълнуващи обрати. Задържа интереса и провокира любопитството. Има прекалено много нахвърляни идеи, които остават недоразвити, а имат потенциал да станат пълнокръвни истории. И въпреки, че има много различни истории повечето са представени като клишета – педерастия сред монаси, посегателство над деца, плътски страсти, блудници и копелета, парясани невести, осъждането на ересите и нестинарството, краденето на момите, важността на девствеността, домашното насилие над жените, хайдуците, жестокостта на хората. Основно се акцентира на плътските щения, а българинът и бита му са представени тенденциозно и пошло. Липсва дълбочина на героите, те са еднопластови и почти не търпят развитие в тази част от разказа. В използвания език се съдържат доста архаични думи, но са повече като кръпки към опростения и съвременен словоред.

Голяма част от книгата, както самото заглавие загатва, са размишления и теологически спорове представени посредством героите. Опитът на автора да представи противопоставянето на божиите слова срещу неправилното и осъдително тълкуване, което се прави от хората уж в името божие заслужава похвала. Защитава се любовта и правото на всеки да обича и да бъде приет такъв какъвто е. Споделям тези виждания и до голяма степен съм съгласна с представените доказателства, но останах с усещането, че се търси излишно скандализиране, вместо защита на правотата. На много места се цитира Библията и различни жития на светци, но въпреки тези цитати теологическите спорове звучат неубедително. През цялото време правех паралел с подобни откъси в “Името на розата”, но ако там бях очарован тук по скоро бях отегчена.

Книгата е имала потенциал да се превърне в сериозно четиво, но за съжаление е останала на ниво на сапунен сериал от време оно. И макар, че имам доста забележки и резерви, най-вероятно ще прочета и втора част, без очаквания просто от любопитство.