“Стопанката на Господ” – Розмари Де Мео

От няколко месеца чакам тази книга и чак не ме свърташе вече последните дни от нетърпение. И най-накрая книгата се появи, а аз бях от щастливците, които успяха да си я поръчат в първите няколко часа и вярвам, че си заслужава чакането и нетърпението. Прочетох я за по-малко от ден, а сега си препрочитам откъси от нея и се наслаждавам.

stopankata

Историята разказва за Райна, млада българка, омъжена за италианец, завърнала се в родината, за да се възстанови от живота в Италия и измъчващата я носталгия. Стъпките я водят в едно малко селце и я срещат с някои от неговите обитатели – три баби и един дядо. И какво толкова интересно има в това ще си речете вие. Интересното е, че тези хора са пазители на старото знание на българите и на старата им вяра. От всяка страница лъхат отдавна забравени обреди и обичаи, неща простички, а всъщност магични. Баба Магда е наречница и може да използва думите на хората, за да отключва силата им и да сбъдва най-съкровенните им желания. А Райна става нейна ученичка, нишките на съдбата се преплитат и историята започва да ни води. Вангел Илиев на младини е бил даскал и е увличал учениците си в магията на историята и езика, а сега предава единайсетте повели на народа ни като наследство за Райна, да ги пази и разпорстранява. Баба Рада и Сабрие също са част от историята, всяка с особеностите си помагат на Райна да намери сили и път за да сбъдне предопределението си. Трите нищенарките тъчат съдбата на младата жена, а Времето плете и преплита ту спирайки, ту избързвайки малко. А кой е Господ и как се стопанисва той е част от историята.

Мъдростта на предците ни, почитта към земята и рода, простичкият живот, изпълнен с толкова смисъл – всичко това се пресуква в едно и създава магичната история на Райна. Това всъщност е биографичната история на самата авторка. А тази книга не е обикновен роман, а магия събрана в страниците, требник, мехлем за душата. И не случайно всяка втора дума в това ревю е магия като прочетете сами ще разберете. Неусетно, докато човек с интерес следи делата на главната героиня, си припомня забравени отдавна порядки – какво се прави на Игнажден или Еньовден, кой е Господ и какъв е пътя на душата, каква е работата и на тази земя. Това е книга за българщината и за всичко що ни е сторило наорд, за богатството на езика ни, за силата на корена ни. Ще намерите друг смисъл в думите баба и родина, ще ви се прище да се срещнете с Тихото и Тъмното и да притихнете с тях. По друг начин ще гледате на дърветата в гората, на хляба и водата.

Много още мога да пиша, но каквото и да кажа няма да е достатъчно. По-добре вземете и прочете книгата сами, за да се убедите колко сила и смисъл има стаени по редовете и.

Ще си позволя да цитирам малка част от единайсетте повели на Вангел Илиев, записани в книгата:

“…

11. Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек! 

Ето ги тука и последните четири повели. Като го питаше някой тия откъде са дошли , дядо ми махваше с ръка и викаше: “Не е важно рождеството на думите, а същината им!”.

Изричай само правата дума!

Разбери за какво те бива!

Следвай само твоя си дъх!

Помни, че път се проправя с ходене!

Дано тия повели попаднат в добри ръце и не се затрият! Нека тоз, дето ги прочете и нещо му припламне в душата, да ги покаже и на други българи, и на рожбите им. Че да знаят и помнят какви са повелите на един толкоз стар и мъдър народ! И най-вече да проумеят, че когато българинът оправи рода си отвътре и си почете корена, тогаз пак ще бъде силна България!

                                                                                                                  С почит и вяра Вангел Илиев                                                                                                            По волята на Бога и душата си българин!”

“Бабо, разкажи ми спомен” – Ивинела Самуилова

Преди да си купя книгата доста се колебах – първо прочетох резюмето от задната корица и то ме заинтригува, но после прочетох няколко неодобрителни коментари в интернет. И все пак след дълго чудене реших да дам шанс на авторката и историята и.

download

Главната героиня изпълнява проект свързан с фолклора, докато обикаля по села и махали в търсене на информация, се запознава с баба Жива. Покрай гостуването при бабата се сблъсква с традициите и странните обитатели на малката махала, в която същата живее. Баба Жива е дребнична, крехка, стара жена, която макар и не високо образована, притежава неподправена мъдрост и отношение към живота. Тя може от нищо да стори гозба, плете, тъче, грижи се за двор и животни, живее, сякаш знае така търсената тайна на живота. Сестра Серафима е единствената обитателка на манастира край махала Небесна. Комична и различна от типичния образ на монахиня, тя има своето разбиране за вяра и служба в името Господне. Дядо Йордан е строг старец, който страда по отминалите дни и земята, но в образа му е събрано разочарованието на цяло поколение българи. И какво ще е българско село без чужденци 🙂 Марк и Лиза са англичани, които от няколко години са открили магията на  България и живеят простичко, опитвайки се да проумеят новите си съселяни. Има още няколко доста колоритни жители, които са събирателни образи за чисто български черти.

Ставаме част от живота на обитателите на махала Небесна, техните отминали спомени, порядките и ежедневието в едно забравено от цивилизацията, но не и от бога, място. В простичките неща се крие магията на живота, а съвременните хора са забравили това и объркани се лутат, в търсене на мир и хармония. Виждаме сблъскването на два свята – модерния в лицето на главната героиня, разказвач на историята и отминалите времена в лицето на баба Жива. Тук няма противопоставяне и конфликт, само много носталгия и доза тъга по отминалите времена и загубените традиции. От всяка страница на книгата зазвучават народни песни и ритуали, свързани с нещата от живота. Старите българи са имали песни и обряди и за хубавото и за лошото, което идва в земния живот. Можели са да се зарадват на дребните неща и да се справят с трудните моменти, имали са морал и ценности, чест и достойнство, за което да се грижат, вяра и надежди, които да осмислят дните им.

Книгата и темите, засегнати в нея много ми харесах и ме докоснаха. Дадоха словесна форма на някои от моите размисли и наблюдения. И аз като главната героиня много обичам да разпитвам баба си за нейното детство и до сега слушам в захлас, какво е било едно време, какви са били обичаите по седенките, как се е месило хляб или се е бродирал чеиз, как са се задявали момците и момите. Нямам насита на такива истории, а тази книга беше като продължение на историите, разказвани от моята баба. Но за съжаление в развитието на сюжета има една част, която ме отблъсна и дори на моменти подразни – става въпрос за бележките на главната героиня в тетрадката и – всички тези бележки са написани претенциозно, графомански дори и стоят като грозни кръпки, неумело пришити с груби конци върху крехкото тяло на основната история.  На моменти се изкушавах да ги пропускам, но пък така нямаше да съм прочела книгата изцяло. Разбирам идеята на авторката да добави подобен тип обобщителни бележки, но все пак ми идват прекалени. Цялата история е компилация от популярни разкази, малко вицове и някое друго клише, но аз съм пристрастна към темата и въпреки тези очевидни недостатъци, историята ми допадна. Нямам търпение да я дам на баба да я прочете и да чуя нейното мнение. А от книгата си заплюх няколко пролетни гозби за приготвяне, само не знам къде в града ще търся коприва.

В последните години толкова сме се загубили в модерни и чужди влияния, имаме нужда някои да ни напомни кои сме и какво сме на път да изгубим. Определено Ивинела Самуилова успя да ме жегне и да ме накара за пореден път да си направя расносметка кое е наистина важно и съществено в живота, как би било добре човек да си прекарва дните на тази земя.

“Сказание за Железноръкия воин” – Мирослав Петров

Вчера я получих, а днес сутринта вече я приключих. 🙂 Преди известно време в блога на Дракус видях, че подготвят книгата за печат и от тогава я чакам с нетърпение. Резюмето и събуди любопитството ми, а съдържанието и напълно оправда очакванията ми.

Aldimir.png

По нашите земи от незапомнени времена живеят много племена и народи, пазители на древни знания и тайнствени ритуали. През изминалите векове, съдбите на народите, обитаващи тези земи неразривно са се преплели и са формирали нашата народност, а знанията за миналото са се превърнали в легенди и песни. Мирослав Петров ни разказва една възможна история от величавото минало на нашите деди. И макар историята да е изцяло измислена, то историческата основа, на която е създадена я прави да звучи достоверна и плътна.

На страниците на “Сказанието на Железноръкия войн” ще придружим младия багаин Алдомир в неговите изумителни битки и приключения с народа от платото и древните българи. Алдомир ще бъде изправен пред много изпитания, за да докаже смелостта и чистота на намеренията си. А голямата награда няма да са богатство и злато, а признаване и приемане от два горди и смели народа, решили да свържат съдбините си в бъдещето. В подвизите неизменно го придружават принцесите Хела и Хрисанта, брат им Кетризерис. Заедно те ще се изправят пред лицето на немилостив и жесток враг в лицето на хазарите и ромеите. Ще търсят плата за стари предателства и ще разбулват скрити тайни, ще се борят за правото на  слабите и безпомощните, дори това да означава да откраднат.

Прекрасно четиво за малки и големи. Книгата ще събуди въображението ви и ще ви поведе в един магичен свят на отминали древни божества и ритуали, мистични същества и магични предмети, проницатели и самодиви. Там в началото, когато нашите предци са се опитвали да съградят държавата и да обединят всички племена. На платото Мадара е живял народ управляван от жени и жрици, смели и войнствени наравно с мъжете. Времето, в което смелостта е била високо ценена, а дадената клетва се е заплащала с живот. Книгата е допълнена от красиви илюстрации, които само ще допълнят удоволствието от четенето и ще дадат образ на героите в нея.

Действието е динамично, описанията са живи и вълнуващи. Използвания език е специфичен и съвсем в духа на отминалите времена, а бележките под линията ще обогатят познанията на четящия. Като единствен недостатък на езика за мен беше използването на някои съвременни думи, които нарушаваха усещането за древност – например думата квартал при описанието на едно от селищата. Но много добре осъзнавам, че е много трудно човек изцяло да се откаже от думи, които е свиканал да използва в ежедневието и е нормално да има таквиа модерни заемки. Всяка една глава само по себе си е завършена история, която може да бъде четена като приказка за лека нощ. А сбирката от всички истории формират прекрасното сказание.

Това лято бях на разходка в североизточна България – разгледах старопрестолните Плиска и Велики Преслав, качихме се до крепостта над платото с Мадарския конник и дълго се любувахме на приказните гледки, които се разкриваха от там.  И сега докато четях истроите за Алдомир пред очите ми оживяваха тези места, безкрайната шир и простори на тези земи. Сякаш на филм виждах самотното препускане през студените зимни дни, непристъпните зъбери на планините, пещерите изникнали в скалите и героичните битки водени, за да се откупи всяко късче земя. Ех, размечтах се ….

И макар това да е незначително, държа да го споделя с вас – от моята книга липсва един лист и има още какво да дочитам от сказанието. 🙂 За щастие това не е последният лист и с малко повече въображение си сглобих историята и я довърших. А това малко неудобство не развали удоволствието от четенето, даже напротив даде ми възможност и аз да се включа в сказанието.

Препоръчвам книгата на всички малки и големи любители на приключенията и историята.

“Човешкото сърце е като сложна книга, писана от мъдреци. Съдържанието на някои нейни страници често са изпълнени със скрити думи, за други трябват години – да ги разбере човек, а трети остават завинаги забулени от мъглите на времето. И не би могло да бъде другояче, защото ние людете, по своята същност сме несъвършенни, изтъкани от моножество чуства и сложни връзки помежду си. Те пораждат в душите ни радост и любов, упорити съмнения и страхове. Именно слабостите ни, Алдомире ни карат да губим концентрация и да се оставяме ветровете на живота да ни подмятат като сухи листа.”

P.S. Днес получих втора книга, с всички страници 🙂 Идеална е. Специални благодарности на Мирослав Петров за жеста и отношението към читателите му.