“Ами ако? България на три морета.” – Христо Раянов

Всеки човек в един или друг момент от живота си си е задавал въпроса “Ами ако” и след това се е опитвал да си представи вероятното развитие на събитията при различно стекли се обстоятелства. За съжаление няма магическа машина на времето, с която да пътуваме напред-назад и да изследваме резултатите и последиците от различните решения. Едиственото, което можем да направим е да се понесем на крилата на въображението и сами да създадем възможни сценарии. Христо Раянов дава свобода на въображението си и разглежда различни наболели въпроси в кратки разказчета, променяйки развитието на историята.

ami_ako

Какви би станало, ако България е на три морета или пък ако преди 100 години имаше жълта преса. Как би се променило ежедневието ни, ако България беше освободена от друга държава през 1878 или глаголицата и кирилицата не бяха измислени. Как би изглеждал Хари Потър, ако е създаден по нашите географски ширини или пък политиците ни, ей така за разнообразие, работеха за благото на народа. А ако нямаше чалга или как политическият ни живот може да се опише със сериали.

Вместо да предизвика усмивка, тази книга предизвика повече тъга и раздразнение. В опита да се изтъкне сериозната част на нещата, забавната се губи и размива. Христо Раянов много точно е напипал и описал характерни черти на нашата народопсихопатия – вечното мрънкане и недоволство, безконечното ни национално самочуствие и горделивост, лековерието и липсата на всякаква лична отговорност, чуждопоклонничеството и завистта, нуждата ни на всяка цена да бъдем значими. Проблемът е, че в опита си да осмее всички тези недостатъци самия той проявява един друг осоновен недостатък за част от българите – соченето с пръст, коментирането от позицията на по-осъзнатия, пренебрегване на всички достойнства, които ние като народ притежаваме. Може би това е търсен ефект, но на мен определено не ми допада назидателното отношение.

Има няколко свежи идеи, но като цяло повечето глави ми звучаха доста клиширано и изтъркано като посредствен анекдот от 90те, в който се опитваме да побългарим този или онзи спортист или известен човек. Макар и не толкова вулгарна и цинична като изказ, книгата ми напомни за част от творчеството на Иво Сиромахов, но е далеч не толова забавна и оригинална.

Кратка и лесна за четене, става за компания на плажа. Приятно оформена книгата съдържа весели карикатури, създадени пак от Христо, но този път с фамилията Комарницки.

И като за край един от малкото откъси, който успя да ме разсмее:

“… просто защото всяка пролет у нас освен първият сняг, се топи и последният асфалт.”

 

Advertisements